— О, той чувства, че съм аз. Не тялото, а душата му възприема близостта на онази, която го обича. Ах, никога да не беше тръгвал за планината Ел Репаро! Колко съм ядосана на твоя брат Текалто, че го взе със себе си!
— Текалто го е сторил за добро! Искал е да му покаже съкровището на кралете и да го дари с част от него.
— А ти искаше да дадеш съкровището на графа! — упрекна я Ема.
— Можеш ли да ми простиш? — попита умолително индианката.
— Прощавам ти, защото зная, че любовта е по-силна от всичко друго. Ох, само да оздравее!
— Тревата орегано ще помогне. А не искаш ли да надникнеш в пътните чанти?
— Не. Стори го вместо мен. Нямам желание да гледам това, което принадлежи на Алфонсо.
Бяха намерили багажа на графа. Състоеше се от две обемисти, добре натъпкани чанти, които сега индианката се зае да отваря. Не намери нищо необичайно, докато не взе от пода втората чанта. В нея откри едно писмо, изпаднало явно от джоба на някоя от дрехите в чантата. Тя прочете няколкото реда. Беше писмото, доставено от бързия вестоносец. Каря погледна бързо към приятелката си и като забеляза, че вниманието на Ема е съсредоточено в болния, ловко прибра листа.
Мексиканските коне се отличават с голяма издръжливост и бързина. Мечешко сърце и вакуерото Франсиско полетяха като вихър с животните си на север. Още преди вечерта стигнаха мястото, където бяха нощували с двете дами, но не спряха за почивка, а продължиха по пътя, по който тогава бяха дошли.
Вечерта вече започваше да се спуска. Внезапно Мечешко сърце спря коня си и погледна към земята. Вакуерото стори същото.
— Какво има? — попита той апача. — Но това са следи!
— От много конници! — потвърди индианецът.
— Идват от север!
— И завиват на запад.
— Да разгледаме дирите по-внимателно!
Те слязоха и грижливо прегледаха конските отпечатъци.
— Много са — рече апачът.
— Около двеста — допълни Франсиско.
Мечешко сърце кимна в знак на съгласие и посочи един отпечатък от копито, чийто ръбове бяха все още рязко очертани.
— Да — обади се с угрижена физиономия вакуерото. — Имали сме късмет. Минали са оттук едва преди четвърт час.
Вождът се изправи стремително.
— Напред! Трябва да ги видя!
Яхнаха бързо конете и препуснаха по дирите. Те водеха навътре в Сиера. Последната дневна светлина вече догаряше, когато забелязаха по гребена на издигащото се пред тях планинско възвишение тъмна змиевидна линия, състояща се от ездачи.
— Команчите! — обяви апачът.
— Да, правилно! Ascuas, хвърлили са око на хасиендата!
— Ще се крият до сутринта в планината — отвърна главатарят. — Нека моят брат се върне незабавно да съобщи на хасиендерото, че неприятелите идват. Мечешко сърце ще остане по следите на врага. Той трябва да знае какво правят.
С тези думи апачът се обърна и препусна, без да се интересува дали вакуерото ще изпълни нареждането му.
— Per dios — промърмори Франсиско. — Индианецът е доста странен човек! Да се осмели да тръгне сам срещу двеста неприятели! Каза какво да правя и потегли, без да се сбогува или да види дали ще го послушам. — Той обърна отново коня си на юг и подкара обратно по пътя, по който бяха дошли.
Франсиско трябваше да отнесе лошата новина колкото може по-бързо в хасиендата. По тая причина той напрегна коня си и към полунощ стигна имението.
Тук всичко бе потънало в дълбок сън, само Ема будуваше край леглото на любимия си. Поради това вакуерото се обърна първо към нея. Тя събуди баща си и старият Франсиско веднага бе приет от него.
— Вярно ли е това, което ми каза Ема? — попита Арбелец. — Идват ли команчите?
— Да, вярно е, сеньор.
— Кога ще дойдат? Да не би още днес?
— Не, днес още можем да бъдем спокойни.
— Много ли са?
— Около двеста.
— Santa Madonna! Какво нещастие! Те ще опустошат хасиендата.
— Това не ме плаши, сеньор — възрази сърцатият старец. — Та ние имаме достатъчно ръце и оръжия.
— Далеч ли е мястото, където ги видяхте?
— Шест часа нормална езда.
— И те не са се насочили директно към хасиендата?
— Не. Това и през ум не им минава. Навлязоха в планината, за да не бъдат открити и навярно няма да се покажат до утре вечер.
— Все пак трябва незабавно да вземем предохранителни мерки. Ох, ако сеньор Унгер не беше ранен!
— Но вие можете да разчитате на вожда на апачите и Бизоновото чело.
— Бизоновото чело е още в планината Ел Репаро. Веднага ще изпратя да го повикат.
— Да отида ли аз?
— Ти си уморен.
— Уморен? — засмя се старият. — Конят ми — сигурно, но не и аз. Ще взема друг.