— Какво представлява мястото?
— Руини, в чийто двор има място за хиляда воини.
— Познава ли брат ми добре мястото?
— Няма да се заблудя.
— А смята ли моят брат, че първо трябва да разузнаем?
— Така е по-добре и по-сигурно.
— Тогава да отидем двамата, останалите ще чакат тук.
Те слязоха от конете, взеха оръжията в ръка и навлязоха в гората.
Индианецът притежава вродено чувство за ориентация и изострени от тренировки сетива, така че е почти изключено да се заблуди. Водачът вървеше с учудваща сигурност през тъмната нощна гора към руините. Вождът го следваше. Въпреки поражданите от мрака трудности, те стигнаха полусрутените зидове на храма и започнаха щателно да го претърсват.
Не намериха следи от човешко присъствие и вече бяха стигнали до убеждението, че могат да се чувстват сигурни, когато изведнъж спряха и се ослушаха. Беше прозвучал един крясък, крясък, който сякаш не произхождаше от човешко гърло.
— Какво беше това? — попита Черния елен.
— Никога не съм чувал подобен звук — заяви водачът.
В този миг крясъкът прозвуча още веднъж, продължителен и ужасяващ.
— Човек, обхванат от смъртен страх! Къде беше? — запита главатарят.
— Знам ли. Ехото заблуждава.
— Да излезем от тези зидове.
Индианците се прехвърлиха през руините, излязоха на открито и когато отново прозвуча потресаващият вик, разбраха от коя посока идва.
Двамата продължиха да се промъкват предпазливо, стигнаха брега на езерото и вече вървяха край него, когато крясъкът се разнесе непосредствено пред тях. Червенокожите се славят с железни нерви, но въпреки това се стъписаха, когато злокобният глас отекна току до тях.
— Тук е — рече водачът, — във водата.
— Не, над водата е — поправи го главатарят. — Слушай!
— Това плискане и тракане май е от алигатори. Водата проблясваше от движенията на животните.
— Алигатори са! Вижда ли моят брат проблясъците?
— И човекът да е сред тях? Невъзможно!
— Не, над тях е, на това дърво.
Арика-туг посочи кедъра, до който стояха.
— Тогава трябва да е вързан!
Крясъкът екна още веднъж и те чуха, че идва от въздуха, между водата и короната на дървото.
— Кой вика? — запита високо вождът.
— Помогнете! — прозвуча обратно.
— Къде си?
— Вися на дървото.
— Уф! Над водата?
— Да. Елате бързо!
— Кой си ти?
— Испанец.
— Испанец, бледолик — прошепна Черния елен на спътника си. — Да си виси! — Въпреки това той продължи да пита: — Кой те закачи там?
— Двама враждебно настроени червенокожи.
— Уф! — възкликна вождът. — Закачили са го за отмъщение. След това той запита кои са били червенокожите.
— Един мищек и един апач. О, елате, помогнете ми! Не мога да издържам повече, крокодилите ще ме разкъсат!
— Мищек и апач! — произнесе тихо главатарят. — Те са наши врагове. При това положение ще го спасим. Но първо да осветим с огън.
Той отиде бързо до един храст, който при промъкването си насам бе забелязал, че е сух, начупи го и отнесе снопа до брега. После извади пункса [6] си и го запали. Огънят се издигна и освети алеята: от дървото висеше близо до водата един бял със свити крака, а под него тракаха с челюсти алигатори.
— Това е голямо отмъщение! — каза Черния елен. — Нека той отговаря на въпросите ни, без да се страхува от алигаторите.
Той се покатери на дървото, хвана ласото и издърпа донякъде Алфонсо, така че да има сигурна дистанция до чудовищата. При светлината на огъня последният бе видял индианците и по краските бе разпознал, че са команчи на бойната пътека. Разбрал всичко това, той вече се виждаше наполовина спасен.
— Защо те закачиха тук червените мъже? — продължи да пита вождът.
— Защото се бих с тях с намерението да ги убия. Бяхме врагове.
— Защо не си убил кучетата? Апачите и мищеките са страхливци.
— Това бяха Мечешко сърце, главатарят на апачите, и Бизоновото чело, главатарят на мищеките.
— Мечешко сърце и Бизоновото чело! — извика команчът. — Къде са сега?
— Освободи ме и ще ги имаш!
— Ще бъдеш свободен!
Черния елен започна да тегли ласото с всички сили и скоро графът лежеше, опрян с горната част на тялото си на големия клон. По този начин команчът освободи ръцете си. Той извади ножа и преряза ласото и вървите на испанеца, който въпреки слабостта си сега бе в състояние самостоятелно да се крепи.
— Ах! — възкликна той. — Свободен! Свободен! — После процепи възторжено нощта: — А сега отмъщение! Отмъщение!