Водачът бързо се отдалечи, а главатарят закрачи с Алфонсо към развалините на храма. Преди това обаче испанецът хвърли още един поглед на малкото езеро, над чиито води бе изживял най-ужасните часове от живота си. Близо до брега лежаха алигаторите със стърчащи високо над повърхността глави, вторачили поглед в жертвата, която им се бе изплъзнала.
Пета глава
Черния елен
На другата сутрин вождът тръгна с Алфонсо и водача през гората да огледа местността. Те се изкачиха и до хребета на планината, откъдето се откриваше поглед към равнината. В този момент под тях се разнесе приглушен трясък.
— Какво беше това? — запита Черния елен.
— Изстрел — рече водачът.
— Но не пушечен, а експлозия — поясни Алфонсо, който веднага предугади какво може да е станало.
Те се смъкнаха докъдето бе възможно по скалистия склон и погледнаха надолу към потока. Видяха Бизоновото чело да се отдалечава с индианците си в галоп. Алфонсо съгледа товарния кон и денка върху него и правилно предположи, че отнася част от съкровището.
— Какви са тези хора — осведоми се главатарят.
— Мищеки — отвърна испанецът.
— Мищеки, осъдени на смърт и изчезване — обобщи презрително вождът.
— О, те все още имат достатъчно сила. Погледни предводителя им! Това е Бизоновото чело!
— Уф! Бизоновото чело! — извика Арика-туг, оглеждайки с мрачен поглед мищека. — Няма да мине много време и той ще умре на кола на мъченията в лагера на команчите.
Веднага след като се върнаха при руините, съгледвачът замина. Той носеше облеклото на цивилизован индианец, беше получил стара пушка и най-лошия от всички коне. Имаше заповед да извърши обиколка и се приближи към хасиендата откъм юг.
Бизоновото чело стоеше при прозореца с хасиендерото и Мечешко сърце, когато шпионинът влезе с коня си в двора.
— Уф! — извика апачът с иронична усмивка.
— Какво? — учуди се Арбелец.
— Нашият приятел иска да каже, че очакваният съгледвач вече пристигна — разясни Бизоновото чело възгласа на апача.
— О, това не е команч! — рече Арбелец.
— Не, о, той е мара или опата, но сигурно бежанец.
— Как да се отнеса с него?
— Любезно. Не бива да заподозре, че се готвим за борба и враждебни действия.
Хасиендерото слезе в двора. Индианецът, който тъкмо възнамеряваше да се отправи към стаята на прислугата, поздрави учтиво.
— Това ли е хасиендата Дел Ерина — осведоми се той, — в която се разпорежда сеньор Педро Арбелец?
— Аз съм този.
— О, извинете, дон Педро! Мога ли да отседна при вас?
— Сторете го, за Бога! При мен всеки гост е добре дошъл. Откъде идвате?
— От Дуранго през планините.
— Много отдалеч.
— Да. Бях там няколко години, ала треската ме прокуди. Тук изглежда по-добре. Не ви ли е необходим вакуеро, сеньор?
— Не.
— А един мъж няма ли да ви е от полза?
— Сега имам достатъчно хора, но въпреки това можете да останете и си отпочинете докогато пожелаете.
— Щом нямате нужда от хора за хасиендата, най-добре да се отправя към границата и да видя дали не бих могъл да се препитавам като гамбузино. Само да не бяха диваците!
— Страхувате се да не ви нападне някой индианец?
— От един не, но от пет или десет. Чува се, че команчите планират някакво нападение.
— Погрешно сте осведомен. Те се пазят да идват насам, защото знаят, че ще получат хубав урок. Та останете, починете си, нахранете се до насита и утолете жаждата си в стаята за прислугата!
Хасиендерото продължи, като остави опата със съзнанието, че в хасиендата Дел Ерина никой не подозира за близостта на враждебно настроени индианци. Съгледвачът, изглежда, не се нуждаеше от почивка, защото обикаляше неуморно из хасиендата и околностите й, а следобед възседна коня и продължи пътя си.
Той не се упъти към границата, а по околен път се върна при команчите, които очакваха с напрежение сведенията му. Когато разказа на вожда какво е видял, Черния елен кимна с кръвожадна усмивка и каза:
— Хасиендата ще се пробуди от съня си ужасена. А команчите ще се върнат във вигвамите си с плячка и много скалпове.
Той нареди на Алфонсо и съгледвача да му опишат устройството на постройката, след което бе свикан голям военен съвет.
В резултат се реши да потеглят с настъпване на мрака, та към полунощ да са при хасиендата. Обграждат я от четири страни, после по даден от главатаря знак команчите се прехвърлят през оградата в двора и обкръжават къщата, междувременно петдесет души проникват през прозорците и се разпределят по коридорите. След това касапницата можеше да започне.