— Не казаха. Ние ще се скрием там и ще ги дочакаме.
— Тогава не бива да оставяме следите си да бъдат видени. Ето пушката на моя брат. Взех я със себе си.
— Останалите оръжия са при Черния елен! — рече ядно апачът. — Той ще ми ги върне, а заедно с тях и своите. Нека моят брат ми даде барут и подходящи куршуми и аз ще ги поведа към езерото.
Той получи исканото и мъжете се плъзнаха безшумно през гората, като заличаваха грижливо зад себе си следите. Стигнаха периферията на окръжаващия езерото лес. Още никой от команчите не се бе върнал и те се скриха така, че да наблюдават цялото пространство, без самите да бъдат забелязани.
След като всеки получи указания как да стреля, та два куршума да не попадат в един и същи враг, двамата главатари се събраха.
— Какво да правим сега? — попита Бизоновото чело. — Команчите ще видят, че вождът на апачите е избягал. Ще се досетят, че ще доведе помощ.
— Нищо няма да видят — отговори апачът.
След това се измъкна от храстите и отиде до кедъра, на който бе висял. Ласото още се търкаляше край стеблото. Той взе един остър камък и претърка долния край на ремъка, като да е скъсан. После се покатери на дървото и върза горния, както си беше, та всичко да изглежда, сякаш главатарят е бил издърпан от алигаторите.
Когато се върна, Бизоновото чело каза:
— Моят брат постъпи много добре. Сега команчите ще помислят, че не се е отървал от влечугите.
Те се спотаиха в скривалището и зачакаха, но мина доста време, преди да доловят тропота на коне. Появиха се двама команчи.
— Уф! — извика единият, като видя, че апачът вече не виси на дървото. — Той е избягал!
— Не! Ласото е скъсано. Алигаторите са погълнали кучето на апачите!
— Няма да отиде във Вечните ловни полета, защото е изяден от влечугите. Духът му ще броди след нещастните сенки, които чезнат от мъка и гняв.
— Ние сме първите. Да слезем и изчакаме братята си!
Команчите скочиха от конете и се приготвиха да ги вържат.
— Да ги заловим ли? — попита тихо апачът.
— Да. Но моят брат няма нож.
— Уф! — отвърна апачът. — Ще взема ножа на някой от тези команчи.
С тези думи той облегна пушката си на дървото и запълзя напред. Бизоновото чело го последва. От края на храсталака те се спуснаха върху нищо неподозиращите команчи със скокове на тигри. Мечешко сърце стисна единия за гърлото, измъкна му ножа от пояса и го прониза в сърцето. Две минути по-късно вече бе взел скалпа му. Бизоновото чело беше сторил същото с другия. Команчите не бяха успели да издадат нито звук.
— Какво ще правим с труповете?
— Да ги хвърлим на алигаторите.
Забелязали близостта на хората, влечугите бяха изплували от дъното и сега лежаха до брега — наполовина във водата, наполовина на сушата. Очевидно чакаха нещо да им падне. Двамата главатари взеха оръжията на победените и метнаха скалпираните трупове на алигаторите, които мигом се нахвърлиха на плячката. За по-малко от минута телата бяха погълнати. От тях не остана нищо друго освен парче ръка с два пръста, което повдигнатите от влечугите вълни изхвърлиха на брега. Между другото вождовете се бяха погрижили върху тревата да няма кръв, а след това заличиха внимателно и собствените си отпечатъци.
Не беше необходимо да чакат дълго, тъй като отново се чу конски тропот. Пристигна отряд от около тридесет бойци начело с Черния елен. Като видя, че Мечешко сърце е изчезнал, той извика, изпървом пропит с неверие:
— Уф! Апачът е избягал!
После приближи коня си непосредствено до водата и съгледа лежащата там половин длан. В следния миг вече беше скочил и я вдигна да я разгледа.
— Уф! Изяли са го. Това е част от лявата му длан. Огледайте ласото!
Хората му изпълниха нареждането и потвърдиха, че апачът е смъкнат от алигаторите.
— Той замина за Вечните ловни полета. Там няма да му прислужва никой от победените от него неприятели — каза главатарят и хвърли ръката във водата, където един алигатор веднага я налапа.
По даден от него знак останалите също слязоха от конете и се разположиха край водата.
След това дойдоха още някои изостанали от другарите си индианци, които също бяха успели да си заловят коне и сега отрядът нарасна на петдесет души.
Те не си дадоха труда да претърсят близката гора и това беше сигурен белег, че Черния елен няма намерение да остане тук. През цялото време той бе седял, изпълнен с достойно мълчание. Сега обаче чуха гласа му:
— Кой е виждал бледоликия?
Оказа се, че никой от индианците не е забелязал графа.
— Да се потърсят следите му!
— Ще стане опасно! — прошепна апачът.