Бизоновото чело кимна в знак на съгласие и отвърна:
— Тук ние заличихме следите си, но ако отидат по-нататък, ще ги открият. Трябва да започваме.
След това той се прокашля високо. Едва бе прозвучал резкият звук и цевите на двадесетте пушки на вакуеросите надникнаха от храстите, а команчите се надигнаха, наострили слух, с поглед към храсталака.
— Огън!
Екнаха двадесет и два изстрела, а после още два от двуцевките на главатарите и няколко команчи се строполиха. Останалите скочиха от местата си и хукнаха към конете. Команчите навярно смятаха, че в храстите се крият голям брой бели. Поради това не се опитаха да атакуват, а се метнаха на конете и препуснаха.
Мечешко сърце си бе запазил правото върху Черния елен. По тази причина никой не се бе целил в него. Сега той се отдалечаваше в галоп. В този момент апачът изскочи от храстите, вдигна пушката си и се прицели, но в коня, защото искаше да го залови жив. Изстрелът се разнесе и животното се преметна, хвърляйки ездача си. Апачът се втурна с дълги скокове към него и го достигна, преди да се е вдигнал от земята.
Никой от команчите не бе дал изстрел и пушката на техния главатар бе пълна. Сега той скочи с цял ръст, вдигна я до рамото и се прицели в апача.
— Куче! — извика. — Ти си жив! Умри тогава!
Ала Мечешко сърце изби цевта настрани и изстрелът отиде нахалост.
— Вождът на апачите не може да умре от ръката на един страхлив команч — отговори той. — А сега ще ти отнема душата и тя ще ми прислужва във Вечните ловни полета!
Той стовари приклада си върху команча и го повали в безсъзнание. После го улови и отнесе обратно при езерото. Вакуеросите отидоха да приберат оръжията на сразените врагове. Двамата главатари се настаниха край Черния елен, без да се интересуват от плячката. Скоро след като бе вързан, команчът дойде в съзнание.
— Ще запее ли Черния елен Песента на смъртта? — запита Мечешко сърце.
Запитаният не отговори.
— Команчите грачат като гарги и квакат като жаби, затова не е удоволствие да бъдат слушани — присмя се Бизоновото чело.
Запитаният все не отговаряше.
— В такъв случай вождът на команчите ще умре без Песента на смъртта — уточни апачът.
Едва сега пленникът отговори:
— Искате да ме закачите на дървото?
— Не — отвърна Мечешко сърце. — Нямам желание да те измъчвам, но въпреки това алигаторите ще те изядат, защото ти ме беше определил за тяхна храна. Преди това обаче ще ти смъкна скалпа, та като се върна при храбрите апачи, да покажа какъв страхливец е бил Черния елен. Дай ми ножа и томахавката, които ми отне!
Той измъкна двата предмета от пояса на пленника.
— Искаш да ме скалпираш? — запита вождът на команчите.
— Да не би да мислиш, че ще измъквам скалпа ти от търбуха на някой алигатор, след като те е излапал?
Мечешко сърце стисна ножа си, хвана с лявата ръка кичура на пленника, извърши с дясната три изкусни среза и дръпна силно. Скалпът остана в ръката му. Черния елен не можа да потисне един болезнен стон.
— Уф! Команчът е страхливец! — подигра го Мечешко сърце, който очакваше от пленника желязно самообладание.
— Изхвърли го във водата! — посъветва Бизоновото чело. — Но с крак, защото не е достоен да го докосва твоята ръка!
— Текалто е прав. Ще изтърколя Арика-туг на алигаторите като вмирисана мърша, която човек не хваща с ръка. Страхливият вожд на команчите пъшка като стара жена. Той няма да има надгробен паметник нито на върха на някоя планина, нито на дъното на някоя долина. Неговите близки няма да могат да ходят при него на поклонение да възпяват делата му, защото той ще бъде погребан в стомасите на алигаторите.
За един индианец, особено ако е главатар, е въпрос на чест да не показва страх и ужас или пък да вика и при най-силните болки. Следователно команчът се бе опозорил в най-голяма степен. Мечешко сърце го изтика до водата и алигаторите начаса го налетяха.
След това се върнаха при конете, които трябваше да ги отнесат до хасиендата. Апачът обязди един жребец на команчите.
От Езерото на алигаторите Алфонсо се спусна по планината към Пещерата на кралското съкровище. Но когато стигна мястото, намери само безредно струпани отломъци, сред които напразно се рови с трескаво вълнение в продължение на няколко часа. Неговите слуги също бяха изчезнали. Беше невъзможно да открие и следа от съкровището и накрая реши, че е събрано и отнесено.
С диви ругатни на уста той напусна развалините, за да не кара команчите да го чакат. Тъкмо се канеше да изкачи източния склон на планината и чу конски тропот. Притаи се набързо и забеляза осем команчи, които смятаха да минат покрай скривалището му. Той се измъкна.