— Вождът на апачите? Но той е тук невредим! — каза тя.
— Мечешко сърце се освободи сам и победи команча.
Като индианка Каря оцени казаното.
— Той е герой! — възкликна тя и погледна с възхищение апача. — А графът е избягал? Навярно се е отправил към Мексико при чичо си. Сред вещите на Алфонсо имаше едно писмо, в което прочетох, че трябва незабавно да замине при него. — Индианката се изправи и запита брат си:
— И ти го оставяш да отпътува безнаказано? Дай ми кон, аз ще го преследвам и ще го убия!
Бизоновото чело се засмя. Такава тя му харесваше.
— Остани! — нареди той. — Алфонсо няма да се измъкне. Аз ще го преследвам.
— И ще го убиеш, където и да го срещнеш?
— Да. Той поруга дъщерята на мищеките и ще падне от ръката ми.
— Или от моята — добави апачът сериозно.
— Уф! Моят брат иска да ме придружи до Мексико? — попита киболерото.
Мечешко сърце погледна индианката — в лицето й видя блясъка на отправените към него очи, после отвърна:
— Каря е сестра на апача, тя ще бъде отмъстена!
В знак на уверение той протегна ръце на двамата; те ги сграбчиха и разтърсиха.
— Мечешко сърце е истински брат и приятел на вожда на мищеките, той ще тръгне с мен веднага щом привърша тук — заяви Бизоновото чело. — А сега нека дойде с мен при нашия бял приятел, когото искам да посетя!
Подпомогнат от апача и индианката, той вдигна завитите в платно скъпоценности. Когато влязоха в болничната стая, завариха Ема да седи край пострадалия. Беше бледна, с очи, потънали в сълзи.
— Не плачи, сеньорита! — помоли мищекът, като остави вързопа. — Аз ще прегледам нашия приятел.
След това сне превръзката на Унгер, поднови я и продължи:
— Той няма да умре.
Лицето на красивата девойка просветна.
— Вярно ли е това? — извика тя. — Наистина ли?
— Разбира се! — кимна той.
— Колко време ще трае оздравяването му?
При този въпрос Бизоновото чело стана сериозен.
— Не мога да кажа, но няма да умре.
— Ох, как се притеснявах това да не се случи!
— Вярвам ти, сеньорита. Мога ли да те запитам нещо?
— Питай, Бизоново чело!
— Сеньор Унгер говори ли с теб за съкровището на мищеките? Ти знаеше ли, че съм го завел в Пещерата на съкровището?
— Да. Та нали графът там се опитал да го убие!
— Съкровището отново изчезна. Но мищеките решиха да направят един подарък на техния брат Гърмящата стрела за спомен от това съкровище. Сега той лежи болен. Ще го съхраняваш ли вместо него?
— На драго сърце — отговори тя. — Но какво сте донесли?
— Виж сама!
При тези думи Бизоновото чело разгърна покривалото на пода и златните късове и накитите ярко заблестяха под слънчевите лъчи. За миг Ема забрави болния си годеник и цялата си скръб, плесна с ръце и възкликна:
— Valgame dios, какво великолепие, какво богатство! И то принадлежи на сеньор Унгер?
— Негово е — отвърна мищекът.
— Santa Madonna, та той е много по-богат от татко!
Вождът погледна сериозно към болния.
— Истина ли е, сеньорита, че Гърмящата стрела ще стане твой съпруг? — попита той.
— Да — изчерви се тя.
— И ти никога няма да го напуснеш?
— Никога! — увери тържествено тя. — Защо питате толкова?
— Защото той сигурно ще има нужда да не го изоставяш. Говорил ли е с теб за родината си? Откъде е родом?
— От околностите на Майнц в Германия.
— Има ли роднини?
— Един брат, кормчия.
— Уф! Ако Гърмящата стрела няма нужда от златото, то желая да го получи неговият брат. Ще се погрижиш ли?
— С удоволствие. Богатството е голямо, но не ме заслепява. Моят баща е достатъчно богат да направи сеньор Унгер щастлив и безгрижен. Братът от Германия ще получи съкровището. Впрочем и моят годеник няма да откаже да изпрати нещата в Германия.
Бизоновото чело хвърли още един поглед на болния и отвърна:
— Да, той сигурно няма да откаже. Лекарят, за когото изпратихте, още ли не е дошъл?
— Не.
— Любопитен съм да разбера какво ще каже.
Индианецът пристъпи отново да огледа болния. Ема се наведе и плъзна искрящите огърлици и пръстени между пръстите си. Породеното от златото тихо звънтене упражни странно въздействие върху болния. Веднага щом чу звука, Унгер отвори очи и се огледа. В погледа му нямаше нищо обезпокоително, беше само безкрайно тъжен. Изглежда, пострадалият не позна присъстващите.
— Аз съм убит! — прошепна той.
— Dios, той говори! — викна Ема и се втурна към леглото. — Какво каза, любими мой? — попита тя с треперещ глас.
Болният я изгледа и отговори:
— Бях убит.