Алмансо граф Ембарес»
— Сега кажете как стоят нещата! Да не би да става дума за покана за дуел, както схващам дословно от този засягащ честта текст?
— Граф Ембарес оскърби дон Алфонсо.
— Ах, и моят племенник го покани на дуел?
— Не. Графът покани дон Алфонсо.
— Тогава е обратното — моят племенник го е оскърбил. Не си правете труда да потулвате и тази работа! Племенникът ми прие ли поканата?
— Нямаше как.
— Аха! Нямало как! Това означава, че е бил достатъчно страхлив да не може да откаже! Какъв позор! Къде беше срещата?
— На брега на езерото Тескоко.
— И Алфонсо не се яви?
— Граф Ембарес е известен като най-ловкия и опасен фехтувач и стрелец — отвърна секретарят, видимо смутен. Графът сложи ръка с болка на сърцето.
— Всемилостиви Боже! — изстена той. — Какъв страхливец е племенникът ми! Приел поканата и избягал от страх! Името Родриганда ще бъде опетнено и опозорено, ако не се случи нещо да го спаси.
Той тръгна отново из стаята, но по едно време спря и каза:
— Чуйте какво ще ви наредя! За хасиендата незабавно да заминат двама бързи вестоносци!
— Двама?
— Да, така мисията ще е гарантирана. Да кажат на племенника ми без отлагане да тръгва за Мексико. Чувате ли: без отлагане!
— Позволете ми да отбележа, че той не може да дойде по-рано от три до четири седмици!
— Зная. Аз по-късно ще отида при граф Ембарес да го уведомя, че ще уредя нещата от името на моя племенник. Алфонсо шпага ли избра?
По лицето на секретаря пробяга тръпка на радост.
— Да — отвърна той.
— Колкото страхлив, толкова и неблагоразумен. Да беше избрал пистолети и голямо разстояние, нямаше да има нужда да бяга. Сега вървете и ми изпратете старата Мария Хермоес!
Секретарят тръгна.
След известно време старата жена влезе с достойнство при графа. Поклони се почтително и остана до вратата.
— Приближи се, Мария, и седни! — покани я приветливо дон Фернандо, понеже старата Мария Хермоес беше известна като най-вярната прислужница в къщата и графът се отнасяше по същия начин с нея.
Той все още кръстосваше стаята. Явно му костваше доста усилия да обуздае и прикрие гнева си. Най-сетне се обади:
— Мария, ти си ми вярна. Нали?
— Дон Фернандо — увери тя, — вие знаете, че животът ми ви принадлежи.
— Зная. Ще ми кажеш ли истината?
— Досега не съм ви лъгала.
— Вярвам, но има неща, за които и най-верният слуга смята, че неговият господар е по-добре да не знае истината. А ти все пак ще ми я кажеш ли?
— Да, сякаш съм пред изповедника или пред Бога.
— Много добре! Преди много години ти доведе племенника ми от Испания. Отговори искрено, той наистина ли е мой племенник?
Слугинята видимо се изплаши.
— Боже мой, що за въпрос! — произнесе с труд тя. — Защо да не е, дон Фернандо?
— Отговори ми с една дума — повели той. — Да или не!
— Не мога да го сторя! Милостиви господарю, това е пункт, който в началото малко ме тревожеше, ала сега ми притиска сърцето!
— О! Какво имаш предвид?
— Струва ми се, че дон Алфонсо прилича на сеньор Пабло Кортейо…
— За Бога, и на мен ми е направило впечатление. Тъкмо от тази мисъл не мога да се отърва.
— По-нататък си мисля, че той и Кортейо са постоянно заедно и имат общи тайни.
— Зная. Но нещата ще се променят.
— И друго… — Мария млъкна и се изчерви.
— Е? — подкани графът.
— И друго ме е поразявало — продължи тя. — Искам да кажа, че братът на сеньор Пабло… — Тя отново се запъна.
— Говори по-нататък! Каквото и да кажеш, остава между нас. Имаш предвид пълномощника на моя брат, адвоката Гаспарино Кортейо от Манреса в Испания?
— Да. В по-младите години известно време той ме задиряше, въпреки че бях по-голяма от него, и ми подари един свой портрет, който все още съхранявам.
— И този портрет?
— Е същинско копие на граф Алфонсо.
— Ах, мога ли да го видя?
— Да, Ваша светлост. Ще отида да го донеса. Слугинята бързо се отдалечи и скоро донесе един портрет, рисуван с креда.
Едва-що го погледна графът и възкликна потресен:
— Боже мой, действително! Това си е Алфонсо, телом и духом!
— Да, аз също го виждах, дон Фернандо, и ми се свиваше сърцето.
— Ти ли беше дойка на малкия Алфонсо?
— Да, шест месеца, после го отбих. Щях да остана в замъка, но имаше един столар, който поиска да се ожени за мен, станах негова съпруга и отидох при него. Мъжът ми скоро се разболя и почина. Отново останах сама. Това беше по времето, когато Вие помолихте за малкия Алфонсо. Желанието ви бе изпълнено, тъй като тогава по-голямото момче беше все още живо. Попитаха ме дали искам да придружа детето до Мексико. Съгласих се, защото вече нямаше кой да милее за мен.