— Но, скъпи Алимпо — обади се кастеланшата, — що за глупости правиш?
— Трай, моя добра Елвира — отвърна той. — Сега ти си милостивата контеса Розета, която и думица не е споменала за лампата. Та нали трябваше да поваля четвъртия, тъй като той ме намушка с ножа в ръката.
— Имаш право наистина — призна тя, — ала жалко все пак за красивата лампа. Но понеже ти я срази в ролята на нашия обичан сеньор Стернау, нека този път ти е простено.
— Да, Елвира, сразих я, въплътен в него. Заради него бих сразил и много други неща. Като че ли не бях в парка, въоръжен с два ножа, готов да наръгам нехранимайковците.
— Ти? — удиви се тя.
— Аз я, твоят Алимпо! — потвърди той гордо.
— Santa Madonna! Два ножа! Че кого пък искаше да наръгаш?
— Побягналите убийци, само да се бяха върнали!
— Боже мой! — плесна с ръце Елвира. — Човече! Алимпо! Та ти си истински върколак! Жаден за кръв! Чуй, повече няма да те изпускам из поглед, тъй като държанието ти става твърде смело и дръзко.
— Да, и от това имам нужда! — отговори Хуан, като засука войнствено двете къдрички на мустаците си, които стърчаха над устата; краищата им той бръснеше. — Качи се до оръжейната, скъпа Елвира, и ми донеси меча на стария рицар Арбикалт де Родриганда.
— Меча? Онзи огромен, тежък меч? — запита дебелата управителка изумено. — Че защо?
— Защото тази нощ трябва да пазя пленника.
— Да не си мръднал? — извика тя. Искаш да пазиш пленника? Да застанеш пред вратата му с меч в ръка? Ами ако изскочи! Защо с всички сили се стремиш, добри ми Алимпо, да се жертваш за някой друг?
— Не, такова нещо и през ум не ми минава. Само иди донеси меча! Пленникът е долу в подземието, аз ще го пазя с меча оттук, от моята стая. Избяга ли, няма да ме види. А ако все пак се домъкне в стаята, зърне ли меча, ще си плюе на петите, стига да не е съвсем кръвожаден. Впрочем сега ще сляза с прислугата да надникна дали резето е здраво затъкнато.
По същото време контеса Розета нахълта, задъхана от радост, при графа, край когото се намираше Стернау.
— Татко, нося ти радостна вест — съобщи тя. — Току-що получих едно писмо, което искам да ти прочета.
— Тогава чети, ако сеньор Стернау позволи! — каза той с ласкава усмивка.
— О, ще позволи. Слушай! — отговори тя и прочете следните редове:
«Вярна моя Розета!
Още след вчерашното си писмо се наложи да ти пратя тези редове. Татко е определен за посланик в Мексико. Трябва да отпътува час по-скоро за там, а аз ще го придружа. Преди това обаче искам да те видя. Сега тръгвам за Родриганда и вдругиден ще пристигна. Ако имаш възможност, ела да ме вземеш от Понс, където ще отдъхна половин час!
Предай моите почитания на уважаемия граф и приеми сърдечните поздрави на твоята
Ейми Дридън»
— Нима това не е голяма и приятна изненада, татко? — попита контесата.
— Действително, детето ми — отвърна той. И като се обърна към лекаря, поясни: — Лейди Ейми Дридън е дъщеря на лорд Хенри Дридън, граф Нотингам, който живя дълги години в Мадрид и там дамите се запознаха.
— Ще ми разрешиш ли да замина утре сутринта за Понс и посрещна Ейми? — попита Розета графа.
— Разбира се! — потвърди той. — Ако съм разбрал правилно, утре е съборът в Понс. Добре ще е да вземеш управителя със себе си, мое дете.
— Той е храбър закрилник — засмя се Розета. С какво удоволствие би предложил Стернау да я придружи, ала не биваше да се отделя от своя пациент.
Малко по-късно, когато всичките си бяха легнали, двама души се спускаха предпазливо към подземието, където бе затворен пленникът. Бяха граф Алфонсо и нотариусът Кортейо. Пред вратата на сводестото помещение стояха двама слуги, натоварени със задачата да пазят разбойника. Когато стигнаха долу, нотариусът остана назад, а графът запристъпя шумно, та стражарите да чуят приближаването му. Те клечаха навъсени пред един запален фенер. Когато видяха младия господар, се надигнаха със страхопочитание.
— Зад тази врата ли е тикнат обесникът? — попита Алфонсо.
— Да — отвърна единият.
— Надявам се, че го пазите добре! Избяга ли ви, не разчитайте на никакво снизхождение! Дай фенера!
Той се престори, че иска да запали загасналата си цигара, но преднамерено не посегна както трябва и бутна фенера от ръката на слугата, така че той падна на земята и стъклото се разби.
— Нескопосник! — ядоса се той. Вдигни фенера, аз ще го запаля!
Казвайки това, Алфонсо бързо се наведе и незабелязано го взе. Докато слугите пипаха напразно наоколо, а той ги хокаше гръмко, нотариусът се прокрадна край тях, отвори безшумно вратата на ареста и влезе. Граф Алфонсо се постара слугите да не усетят нищо и когато няколко мига по-късно почувства ръката на нотариуса на рамото си в знак, че начинанието е успяло, остави тихо фенера на земята и се отдръпна.