— Хм, та той нищо друго и не прави! — промърмори Бартоло. — Имаш право, Хуанито, ала ние сме длъжни да се подчиняваме. Дали сме клетва за вярност пред него.
— Човек не е задължен да спазва клетва, дадена на един разбойнически главатар. Аз ще правя онова, което казват търговците: «Моят гешефт зависи от ръцете ми.» Ще ми сътрудничиш ли?
— Аз? Хм!
— Размисли, Бартоло! Капитана взима лъвския пай от всичко, което добиваме. Премълчава всички тайни, всички машинации и хитрини. Ние се съсипваме, рискуваме да ни тикнат в дранголника и да увиснем на бесилката, а той си седи в къщи и играе ролята на повелител. Ти знаеш колко получи за смъртта на онзи немец. Колко щеше да благоволи да ни даде от тези пари?
— Няколко мизерни дублона. Да, това е вярно. — А не сме ли ние тези, които изцяло заслужават сумата? Не можем ли например да заловим някой богат благородник и да изстискаме от него откуп, с който после да живеем като господари?
— Demonio — по дяволите, прав си, Хуанито! Но след това трябва да напуснем околността. Спипа ли ни капитана, свършено е с нас.
— Ще минем отвъд река Ебро. По-напред обаче ще си доставим пари за път. Днес в Понс има панаир и все ще видим някой, чийто джобове ще бъдат благосклонни към нас. Идваш ли с мен.
— Да, нека бъде така. Значи имаш пушки!
— Пушките и пистолетите, които трябваше да оставим, понеже се искаше да нападнем немеца само с ножове. Случайно имам в себе си два ножа, можеш да получиш единия.
— Но с всички тези пушки и пищови всекиму ще направим впечатление.
— Глупак! Което не ни е нужно, ще скрием за по-подходящо време. А сега преди всичко да се погрижим за собствената си сигурност и да потърсим някое място, където да поспим необезпокоявани през нощта.
Те прекараха нощта в гората, а на сутринта заровиха всичко излишно и се отправиха по пътя за Понс. Нямаха намерение да отидат в града, защото това би било твърде опасно за тях. По-скоро искаха да направят нейде засада и да измъкнат от някого достатъчна сума, с която да преживеят известно време.
Те залегнаха зад няколко храста и започнаха да наблюдават минаващите, ала без да си дадат труда да мръднат от мястото си, тъй като никой от тях нямаше вид да носи в себе си прилична сума. По едно време доловиха приближаващ се конски тропот и шум от колела на карета. Бартоло протегна врат между храстите и тутакси се дръпна стреснато назад.
— Какво ти става? Кой идва? — запита Хуанито.
— Ascuas, уплаших се! — отговори онзи. — Това е контесата от Родриганда, която беше до немеца, когато го нападнахме.
— Вярно ли? Demonio, трябва да я заловим!
Хуанито надникна от другата страна на храсталака.
— Да, тя беше! — потвърди той. — Но профуча толкова бързо, че нямаше време за изстрел.
— За изстрел ли, Хуанито? — запита Бартоло. — Нима искаше да я застреляш?
— Глупак! Щях да стрелям по конете. Принудена да спре, щеше да падне в ръцете ни.
— Това повече ми допада! Santa Madonna, има нещо мизерно, нещо окаяно да се стреля по такова красиво, беззащитно момиче! С онези двамата лесно бихме се справили. Кочияшът не ми се видя герой, а и другият, когото вчера чух да наричат управител на замъка. Него и комар ще обърне в бягство. Контесата сигурно има в себе си повече пари от всеки друг, минаващ оттук. Да я изчакаме на връщане, а?
— Да — кимна Хуанито. — По-добър улов от този, здраве му кажи. Ще застреляме конете — ти десния, аз левия. Останалото ще свършим за миг.
Докато се кроеше този план, каретата на графиня Родриганда трополеше към града. Розета знаеше, че ще срещне приятелката си на пощата и тъй като времето за пристигане още не беше настъпило, даде заповед на кочияша да кара към локандата, която познаваше като най-приличната страноприемница в градчето. Пристигнала там, тя се упъти към стаята, в която отсядаше всеки път, когато идваше в Понс. Вярно, че днес тя беше заета, ала съдържателят направи всичко възможно графинята да я получи за кратък срок.
Когато половин час по-късно в градчето изтрополя пощенската кола с шест впрегнати в нея мулета, Алимпо и кочияшът вече стояха на станцията за смяна на конете, да посрещнат гостенката и я отведат при господарката си. Големият дилижанс изсипа съдържанието си, като последна от него слезе една дама с воал и пътна пелерина. Управителят на замъка напразно бе оглеждал всички слизащи, сега обаче се приближи до дамата с един от най-дълбоките си поклони и произнесе:
— Добър ден, добре дошла! Нали Вие сте доня Ейми, сеньорита лейди Дридън?
Зад булото се разнесе къс, сребрист смях, сякаш някоя червеношийка извиси веселите си трели, след което прозвуча и отговорът на чудноватия въпрос на кастелана.