— Да, приятелю, аз съм Ейми Дридън. Ами Вие кой сте?
— О, доня лейди сеньорита, аз съм сеньор Хуан Алимпо, управителят на замъкът Родриганда. Така казва и моята Елвира.
Отново прозвуча къс, мелодичен смях.
— А коя е Елвира?
— Елвира е моята съпруга, лейди Ейми сеньорита Дридън.
— Ах, така! А ще бъдете ли така добър да ми кажете, Вие единственият ли сте, дошъл да ме посрещне?
— О, не, лейди Дридън доня! Моята уважаема контеса е тук. Отседна в една локанда и ви очаква там.
— Тогава водете ме при нея, сеньор Алимпо!
Управителят даде знак на кочияша да се заеме с багажа и закрачи напето пред англичанката, показвайки й пътя. Добрият Алимпо осъзнаваше, че тази «доня лейди Ейми сеньорита Дридън» е спечелила напълно уважението му.
Розета беше застанала до прозореца на стаята си и видя приятелката си да идва. Побърза към нея. Пред вратата се срещнаха. Чужденката дръпна воала и пред очите на Алимпо се откри чаровното, ласкаво лице на девойка с прелестни руси коси, нещо, което го накара да забрави, че трябва да се отстрани и той стана свидетел на приветствената им целувка. Едва въпросителният поглед на тъмните очи на неговата господарка му напомни за проявената неучтивост. Той мигновено се извърна, отдръпна се в коридора и налетя на кочияша, пъшкащ под тежестта на багажа.
— О, Santa Madonna! Какво лице! — изрази въодушевлението си Алимпо. — А тези коси! Не, това не е коса! Това е злато! Не, тя е, още по-златна от злато! И тази целувка! По дяволите, бих искал аз да съм я получил вместо… хм! Е-ех! А ти какво стърчиш и се пулиш в мен? Отнеси куфара и кутиите в купето и не бери грижа за неща, за каквито изобщо нямаш вкус!
Добрият управител едва сега забеляза, че кочияшът попива с широко отворени уста неговите сантиментални чувства. Той му метна един унищожителен поглед и застана до вратата на господарката си, в очакване на заповедите й.
Приветствията отминаха, бяха обменени първите въпроси и отговори. Сега младите дами седяха до прозореца и бъбрейки непринудено наблюдаваха царящото оживление на панаирното утро. По едно време англичанката посочи с пръст и възкликна:
— Погледни, Розета, кой е този?
— А-а, офицер! Хусар!
— Познаваш ли го?
— Не. Не е испанец. Ако се съди по униформата, трябва да е французин.
Беше Мариано, който минаваше през Понс по пътя си към Родриганда. Онзи, който го видеше в добре стоящата му хусарска униформа както и гордата уверена стойка върху огнения жребец, никога не би допуснал, че младият мъж е хранениче на разбойническа банда. Аделардо, един преоблечен като слуга бандит, го следваше на предписаното разстояние. Мариано яздеше към локандата, където смяташе да даде почивка на себе си и коня. Напречно на пътя му обаче беше разположена една доста висока сергия на колела, отрупана с плодове. Вместо да я заобиколи, Мариано смушка жребеца и прелетя леко над нея, сякаш бе нищо работа.
— Великолепно! — плесна с ръце Розета.
— Какъв ездач! — обади се Ейми, с очи приковани от възхищение върху младежа.
Той огледа стаята, в която възнамеряваше да отседне, при което погледът му случайно попадна на прозореца, на който стояха двете девойки.
Те го видяха да трепва като от радостно изумление, стори им се дори, че неволно дръпна юздите, сякаш искаше да спре, ала мигом се овладя. После хвърли още един бърз поглед нагоре и скочи от коня.
— Видя ли — попита я Ейми, чиито страни бяха поруменели — как те изгледа.
— О, не. Погледът се отнасяше до теб. Много добре забелязах.
— Това е невъзможно! — засмя се англичанката, не без известен свян. — Ти си толкова красива, че привличаш всички погледи.
— Знаеш ли, моя Ейми, ти си много, много по-красива от мен! Не вярваш ли? Е добре, ще ти го докажа.
— По какъв начин, Розета? Ставам любопитна.
— Чрез арбитър.
— Ах, но това е чудесно! — даде воля на смеха си англичанката. — Кой ще бъде арбитърът? Да не би добрият Алимпо, който ме нарича сеньорита Ейми доня Дридън?
— Не, не той, скъпа. Алимпо е много верен служител, който препоръчвам на вниманието ти, но не би се справил с трудната задача на арбитър. Без «неговата Елвира» той не може да произнесе присъда. Понастоящем в замъка има един, който ще ти каже, че си по-красива от мен — нашият лекар.
— Лекар ли? О, какво разбира един лекар от красота? Той си има тинктури, микстури и мехлеми. Нека издава присъдата си над тях.
Ейми придружи думите си с такова сбърчване на нослето, че Розета не се сдържа да не се разсмее, след което побърза да отвърне: