За късо време двата коня бяха впрегнати и лейтенантът скочи на капрата. В този момент управителят на замъка се приближи до вратичката и помоли:
— Уважаема контесо, бихте ли ми оказали една голяма милост? Кажете на моята Елвира, че не съм застрелян аз, а победителите сме ние.
— Добре, ще го сторя, Алимпо — обеща му тя. Лейтенантът едва не изтърва поводите. Елвира, Алимпо, — това бяха имената, които паметта му бе съхранила. Дали неочаквано не се бе натъкнал на вярна следа?
— А донесението ще направя веднага — рече управителят. — За подобно разбойническо нападение властите трябва да бъдат уведомявани незабавно. Така ще каже и моята Елвира.
Последните думи сякаш смъкнаха було от очите на Мариано. Да, да, тоя Алимпо беше мъжът, който толкова често го бе носил на ръце и друсал на коленете си! Но той не можа да продължи мисълта си, понеже графинята даде знак за тръгване. Управителят дълго гледа след отдалечаващата се карета, докато тя най-сетне се изгуби от погледа му. Тогава се обърна към хусаря:
— Ти си слуга на този офицер, нали? Мога ли да науча как се казва?
— Лейтенант Алфред де Лотрьовил.
— Значи французин.
— Да! Нашият полк е разквартируван в Париж.
— И все пак той говори каталонски, сякаш е роден тук. Какво ви води в Испания?
— Хм, за такива работи не се говори — отвърна надменно Аделардо. — Дошли сме в Каталония с дипломатическа мисия.
— А-а! — възкликна Алимпо. — Значи твоят лейтенант е дипломат! Ascuas, толкова млад и вече дипломат! И при туй офицер, заслужаващ най-дълбоко уважение. — Като се обърна към кочияша, той продължи: — Разгледа ли внимателно сеньор тениенте Де Лотрьовил? Какво забеляза?
— Нищо!
— Ха, ти пък какво ли би забелязал! Колко време служиш при милостивия граф?
— Над тридесет години.
— Значи го познаваш и в младите му години. Върни се мислено в онова време и сравни графа с този тениенте Де Лотрьовил! Нещо да ти прави впечатление?
— Нищо! — поклати глава кочияшът.
— Ама че си магаре! Това поне ясно ли ти е?
— Да — отвърна оня равнодушно, след което направи самодоволна физиономия, сякаш му бе отправен изискан комплимент.
През това време купето се носеше към Родриганда. Розета размишляваше над въпроса кой би могъл да наеме разбойниците за покушението. Ейми не откъсваше поглед от младия мъж пред нея на капрата. Така пътуваха, потънали в мълчание, и ето каретата прекоси селото и стигна замъка. Пред високия параден вход стоеше дълъг, мършав мъж, който оглеждаше учудено пристигналите пътници.
— Кой е този човек? — попита Ейми.
— Сеньор Гаспарино Кортейо, нашият пълномощник — поясни Розета.
Мариано знаеше и това име. Та нали тъкмо Гаспарино бе наричан мъжът, по чиято заповед е бил подменен. А тук горе, точно над портата на замъка, забеляза издълбан в камъка голям герб с графска корона и буквите R и S. Солидната, импозантна постройка на замъка упражни необяснимо въздействие върху него. Струваше му се, че е стигнал мястото, откъдето водеха корените си всичките му детски сънища, и той скочи от капрата с усещането, че животът му тук ще приеме нова форма.
Очите на нотариуса се спряха с мрачно удивление на фигурата на младия мъж.
— Какво е това? — промърмори той. — Кой е този човек? Каква прилика! Та това е граф Мануел отпреди тридесет години! Дали е случайност или нещо друго?
В продължение на един-единствен миг почувствува върху себе си изпитателния поглед на офицера. Стори му се, че този поглед крие въпрос, съдържащ опасност. Дамите бяха слезли и се изкачваха по голямото външно стълбище. Нотариусът пристъпи с любезна усмивка към тях, поклони се дълбоко и се обърна към графинята.
— Много съм щастлив, че имам възможността да ви поздравя пръв. Мога ли да помоля контесата да ме представи на своите придружители?
Розета спомена най-напред името на Гаспарино Кортейо и особеният, изпитателен поглед на лейтенанта отново се спря на нотариуса. А когато последният чу името на Алфред де Лотрьовил, по острите птичи черти на лицето му плъзна видимо успокоение. Офицерът беше французин, значи приликата бе само случайна.
Пристигането на каретата бе забелязано в замъка и Алфонсо, доктор Стернау и сеньора Клариса се приближиха да поздравят гостите. Забелязаха запрегнатите чужди коне и Алфонсо се осведоми за причината за това странно обстоятелство.
— Сеньор де Лотрьовил има добрината да ни заеме конете си, тъй като нашите бяха застреляни — обясни Розета.
— Застреляни? — изуми се адвокатът. — Как така? От кого?
— От човека, който ни се изплъзна снощи.