— Чух това преди малко. Не се ли знае причината за покушението? Да не би да има някой неприятел?
— Той? Неприятел? Не, със сигурност не! Че кой ли не го обича.
Нападението срещу лекаря даде на Мариано повод за много размисъл. Извън всяко съмнение бе, че в тази игра има пръст капитана. Но от това следваше, че има някой, който желае смъртта на лекаря и е платил на капитана. Замъкът Родриганда криеше мрачни тайни, които трябваше да бъдат разбулени.
— Както изглежда, ще остана за известно време тук — продължи Мариано, — поради което ще ме извините, че искам малко да си поговорим за обитателите на замъка. Мога ли да получа от Вас някои сведения?
— Но, разбира се! С най-голямо удоволствие ще ви дам нужната информация.
— Хубаво! Тогава на първо място нека е този сеньор Гаспарино Кортейо. Какъв човек е той?
— Ако трябва да бъда искрена, сеньор тениенте, никой не може да понася тоя Кортейо. Той от много време води служебните дела на графа, а в търговските сделки е негова дясна ръка. Надменен и навъсен е и хората смятат, че се възползва от доверието на графа за своя собствена изгода. Така казва и моят Алимпо.
— А доня Клариса? — попита Мариано.
— Тя е тук като дуеня [19], ала общува най-вече с Гаспарино. Прави се на много набожна, но хората никак не я обичат.
— Младият граф?
— Той е едва от няколко месеца в замъка. Беше в Мексико.
— Колко време?
— Беше още момченце, когато го отведоха оттук.
— Тъй ли, но това е странно! Един граф изпраща продължителя на своя род още като дете в страна отвъд океана, в която цари несигурно положение, а човешкият живот не струва пукната пара.
— О, сеньор, имаше обстоятелства, които принудиха графа да го стори. Братът на милостивия граф, дон Фернандо, като по-млад син нямаше право да поеме наследството. Той взе своята наследствена част и замина за Мексико, където закупи недвижим имот, установи се и постепенно стана баснословно богат. Като млад благородник дон Фернандо се би на страната на мексиканците. Той остана ерген и поиска да направи втория син на нашия граф (по онова време той имаше двама сина) свой наследник. Но постави условие детето да получи възпитанието си при него. Дон Мануел се съгласи, тъй като ставаше въпрос за огромно състояние.
— Значи момчето беше пратено в Мексико? Кога?
— Спомням си много добре, защото детето бе взето в рождения ден на моя добър Алимпо, а именно на първи октомври 1830 година.
Очите на Мариано ставаха все по-големи, пулсът се ускоряваше, ала той се овладя и запита:
— Кой отведе момчето?
— Педро Арбелец, арендатор на дон Фернандо, който бе дошъл специално с тая цел.
— Имаше ли още някой край детето?
— Само жената, която беше негова дойка — Мария Хермоес.
— Откъде отплава Педро Арбелец?
— От Барселона. Графът и графинята придружиха детето дотам, аз също присъствах. Поради един щорм корабът не можа да отплава. Ето защо мексиканецът остана още две нощи в страноприемницата «Ел Омбре гранде».
Всичко това се съгласуваше изцяло с разказа на покойния просяк. Мариано положи всички сили да потисне вълнението си и запита възможно най-равнодушно:
— Сеньор Кортейо беше ли вече на служба при графа в ония времена?
— Да.
— Той е семеен и има деца?
— Не.
— Хм, не знаете ли дали има близки роднини с деца?
— Само един брат в Мексико с неомъжена дъщеря!
— Дон Фернандо все още в Мексико ли живее?
— Не. Миналата година той се спомина.
— И Алфонсо го наследи?
— Да, сеньор. Той стана неимоверно богат.
— Не казахте ли, че дон Мануел е имал двама сина?
— Така е. Но по-големият почина след заминаването на Алфонсо за Мексико. Той беше в Мадрид, където се готвеше да става офицер, ала пипна треска и тя го отнесе. Сега Алфонсо е единственият наследник и ще получи графската корона.
— Хората обичат ли дон Алфонсо?
— Не. Като момче всички го обичаха и аз често съм го носила на ръце. Но в Мексико той сякаш коренно се промени. Общува повече с Кортейо и Клариса, отколкото с баща си и сестра си.
— Хм! А нещо за доня Ейми Дридън?
— Англичанка е и нашата контеса много я обича. Баща й трябва да е много богат. Повече не зная.
— И аз приключих с моите въпроси. Благодаря ви, сеньора.
— Позволете и аз да поставя един въпрос, сеньор тениенте. Да не би да имате някакво родство с Родриганда?
— Не. Моето име е Лотрьовил.