Какво е станало всъщност?
Изведнъж той си спомни — хлътването на снега, падането…
Значи, пукнатина, коварна пукнатина в ледника, затрупана със сняг! И там…
Костов се надигна с мъка и извлече гласиолога върху седалката. Разкопча кожуха, сложи ухо на гърдите му. Сърцето биеше едва-едва.
Раненият пое дълбоко дъх и се раздвижи. Клепачите му се привдигнаха, открили два сини ириса, устремени в празното пространство — някак тъпо, безучастно. Но скоро изразът им се смени, от тях отново прогледнаха предишните тъжни и умни очи на стария учен.
— Добре се нагласихме, нали? — пошепна Медведев, като разбра що е станало. Костов вдигна рамене.
— Ей сега ще видя!
Свали стъклото на вратичката и надзърна.
— Можеше да бъде и по-лошо! — процеди той през зъби.
Всъдеходът се бе залостил между стените на огромна ледникова пукнатина, чието дъно се губеше дълбоко в черния мрак. А отгоре, на десет-петнадесет метра над главите им, зееше тесният отвор на продънената пряспа.
Шофьорът затвори прозорчето. Термометърът показваше четиридесет градуса под нулата.
Гласиологът вече се бе съвзел и изтриваше с кърпа засъхналата кръв по лицето си.
— Да видя и аз! — предложи той и надзърна през прозорчето. Когато се дръпна навътре, лицето му беше добило загрижен вид.
— То се е видяло, че няма да се оправим сами. Щем, не щем, трябва да викаме помощ.
Измъкна радиотелефона и надяна слушалките.
— Ало, ало! Медведев вика Мирний. Ало, ало! Медведев вика Мирний.
Никакъв отговор.
— Тук Медведев! Тук Медведев!
В душата му взе да се примъква тревогата.
— Мълчат — какво ли има?
Изведнъж мембраните запращяха и от тях прокънтя гласът на радиста:
— Ало, ало! Мирний вика Медведев. Мирний вика Медведев.
Гласиологът се оживи:
— Валодя, Валодя! — почти изкрещя той. — Слушам те. Тук Медведев.
А оттатък, нечул нищо, гласът продължаваше тревожно:
— Мирний вика Медведев! Защо не отговаря Медведев?
Предчувстващ какво е станало, Костов следеше напразните усилия на другаря си да се свърже с полярната станция.
Нямаше никакво съмнение, предавателят не работеше.
— Не ни чуват — въздъхна ученият. — Виждам, те се безпокоят за нас, навярно ще ни дирят, по преди това нека и ние опитаме да се оправим сами. Що ще кажеш, не е зле да поразучим как сме се наредили?
— Да проучим, защо не? — съгласи се Костов. Професорът отвори вратичката и се огледа наоколо.
Влекачът лежеше напряко на пукнатината, вкопчан с железните зъби на веригите си в издатините на двете стени. Отдолу зееше черната бездна, грозна, заплашителна, и лъхаше някакъв убийствен мраз, вековен студ, заключен в ледниковите масиви, които се простираха стотици метри под тях. Дъхът им полепна като скреж по веждите и по кожените шапки, очите им се насълзиха, не виждаха нищо.
Медведев, нахлупил върху лицето си целулоидния ветробран, се измъкна решително навън. Подигна се на ръце и се изкатери на покрива. Скоро до него застана и шофьорът.
— Е? — запита професорът след дълго оглеждане на гладките кристални стени, които блестяха студено със сивите си металически оттенъци.
— Малко алпинизъм! — опита да се усмихне Костов. — Ще копаем дупки.
И посочи една вторична пукнатина, която лъкатушеше наклонено по отвесната ледена скала до самия отвор на снежния купол, отдето се сипеше кристалният прах на беснеещата отгоре виелица.
— А сетне? — запита професорът.
Безпомощно вдигане на раменете беше отговорът на този въпрос. Впрочем и двамата разбираха отлично, че е невъзможно да пропълзят под снежния свод, за да излязат през ронливия отвор.
— Ще сринем цялата пряспа! — подметна Костов неуверено. — Иначе не може.
— Което значи, с нея да полети в пропастта и оня, който се наеме с такава задача. Нали? Засега е по-разумно да се приберем в кабината, докато премине бурята. Я чуй какъв ад е там!
С рев и тътен виелицата беснееше над отвора, фучеше, трещеше като артилерийска канонада и бълваше надолу облаци сняг.
— Гледай, смерч! — почти изкрещя той. — Снежен смерч!
Костов впери поглед нагоре в светлото отверстие. Наистина това беше нещо изумително, невиждано, сякаш яростният вихър изпридаше от бухналата облачна къделя тънка бяла нишка, която се гънеше от небето до земята, ревеше и идваше насам.
През отвора профуча някаква черна сянка и се просна върху покрива на всъдехода.
— Пингвин! — възкликна Костов. Медведев кимна:
— Смерчът е минал над бивака им.
Премръзнали, разколебани, оглушени от воя на нестихващата стихия, двамата крушенци се прибраха в кабинката. Когато притваряше вратичката, Костов неволно хвърли поглед надолу. Тягостна тръпка полази по гърба му.