Прегърна го през рамо и добави:
— Добре… Да почакаме още малко.
Зави се по-плътно в шубата и задряма, а Костов се намъкна в спалния си чувал и стисна очи, ала сънят не идваше.
Посегна към радиото. Превъртя ключа веднъж-дваж. Напразно! Слушалките бяха онемели. Само едва доловим шум като бръмчене на муха и далечен, глух, неразбираем говор… Какво ли съобщаваха?
Той разбра, така трябваше да се очаква, акумулаторът се бе изтощил. Изостави ги и приемателят, единствената последна връзка със света.
Сега вече бяха сами, съвсем сами…
От време на време в мъртвата тишина на глетчеровия процеп, все едно леден гроб, в който бяха погребани живи, изтрещяваха резки гърмежи, долитаха неясни стонове и притихваха. Отново ги затисваше като тежък похлупак тишината. Уж тишина, а то — изпълнена със звуци, леки, неуловими като звън на стъклени камбанки. Ледникът течеше бавно, незабележимо, но безспирно. Милиардите ледени кристалчета се триеха едно в друго и пееха.
Утре е Нова година. Всички са весели, забързани, натоварени с пакети, очакващи подаръци. Само неговите близки… В съзнанието му изплуват любимите лица с разплакани очи. Устните им мълвят: „Ела си! Ела!“ А той стои тук безпомощен като плъх в капан и чака бездеен края си.
Кристалчетата звънят… Но не, това не са новогодишни стъклени звънчета, не, то е хор, злокобен хор от черковни камбани, забили провлечено и тъжно — както някога в родния град, когато изнасяха от църква ковчег…
А отпреде му стоят и го гледат, и го молят четири чифта очи, прелели в сълзи, четири чифта любими очи…
Медведев всъщност е прав — той е сам, никой не ще заплаче за него…
Внезапно Костов се стресна. Спи ли? А где е другарят му?
Надзърна през прозорчето.
Значи, тъй — използувал съня му, Медведев проправя с пикела си път по ледниковата цепнатина нагоре към снежния покрив.
А нима тъй не е по-добре? По-добре! По-добре… Той е сам, никой не го чака, никой не плаче за него… Никой… Ще сложи край и на своята мъка… Сам… доброволно…
Костов трепна. Сякаш някой го блъсна в тила, изсъска в ухото му: „Подлец! Сега можеш да се преструваш на заспал, но утре… утре, когато се върнеш сред хората, как ще ги погледнеш в очите, как ще погледнеш в очите сина си? Ще се гордее ли с тебе и след това?“
Не! Не!
Той скочи, отвори вратата.
— Юрий Михайлович, чакай! Тъй не бива! Нито ти, нито аз, или и двамата… Двама сме тръгнали…
Медведев се извърна бавно.
— Добре! Двама. Донеси въжето! Ще се вържем. Пък каквото стане…
Привързани един към друг с въжето, двамата продължиха да се катерят по хлъзгавия ръб на глетчеровата пукнатина. Дълбоко под тях в синкавия полумрак зееше черната бездна, над която се бе запречил, сякаш всеки миг можеше да полети надолу, заскреженият всъдеход.
Опипвайки предпазливо стъпалата, които издълбаваше с пикела, Медведев достигна снежния купол. Тогава той се обърна назад с развълнуван глас:
— Драги приятелю, сега е решителният момент. Моля те като син, върни се! Аз ще се справя и сам. Не ми е за пръв път.
Костов поклати глава.
— Тогава — вдигна рамене гласиологът — поне се притули в нишата до тебе, нарочно я издълбах, опри здраво крака и дръж въжето! Дано успеем!
Замахна с пикела и почна да подкопава снежната пряспа, а Костов се прилепи към ледената скала със свито сърце.
Значи тъй, сега се решава всичко: или — или… След пет-десет минути отворът ще бъде разчистен и двамата ще се измъкнат навън, той ще се върне при своите близки… или пък…
Но по-добре да не мисли за това! По-добре!
Изведнъж той дочу гласа на Медведев:
— Внимание! Дръж!
В същия миг пред лицето му се срина с грохот цяла лавина, забоботи, зарева. Ехото на бездънната пропаст удесетори този рев, превърна го в неспиращ гръмотевичен тътен. Въжето се дръпна рязко, с адска сила, протри дланите му, впи се около кръста му.
С нечовешки усилия Костов заби крака в леда, напъна всеки мускул на тялото си, цялата си воля.
Когато грохотът от срутването заглъхна напълно нейде дълбоко в черната дупка и снежният прах се утаи надолу като бяла мътилка, Костов зърна под себе си увиснал на въжето другаря си, който се мъчеше да достигне ледената скала, да се хване за никоя издутина, да облекчи въжето. Но безполезно! Краката му се люлееха в празното, а той се въртеше безпомощен като някакъв огромен четириног паяк…
Костов усети, че десният му крак губи опора, че се хлъзга неусетно, подло. Опита да стъпи по-здраво поне на левия… Видимо и двата крака стояха на същото място, без да се придвижат нито сантиметър напред, ала той знаеше, чувствуваше го — нямаше да издържат, може би в следния миг щяха да се подхлъзнат и да го запратят в пропастта.