Отдолу долетя пресипналият глас на професора:
— Няма време! Режи въжето! Режи, докато не е станало късно!
Другарят му го изгледа с безумни очи. По челото му бяха избили едри капки пот, а нозете му трепереха, изпънали до скъсване всяко мускулче, всяко сухожилие.
Едно рязване с ножа… Да, само туй… Друг изход няма! Иначе и двамата ще се сгромолясат долу… Каква полза тогава? И няма да види децата си… Никога вече… А професорът е сам…
— Пьотр Иванич, режи бързо! Ножът е в тебе. Аз нямам.
Неволно Костов посегна към ножницата, но ръката му се дръпна назад като изгорена.
— Режи, по-скоро! — шепнеше под него Медведев.
Що да стори? Що? Така и двамата ще загинат, ей тъй, мърцина, без никаква полза, без никаква… А защо и двамата?
Почти несъзнателно, машинално, със замряло сърце пред това, което щеше да извърши, той измъкна блестящото острие и с трепереща ръка го насочи към опънатото въже.
Отдолу го гледаше с някакво свръхчовешко примирение лицето на професора.
— Режи! — изхриптя той.
Костов замахна с ръка и с някакъв възторжен порив запрати ножа в пропастта. Чу се остър звън, повтори, потрети и затихна.
Наоколо отново се възцари предишното ледено мълчание, сред което все още проплакваха далечни едва чувани камбанки.
— Приятелю! — промълви гласиологът.
Костов не отговори нищо, напрегнал всички сили, цялата си воля, всичко, каквото можеше да даде неговото здраво тяло и дух на полярник. Вече не съществуваше нищо друго, никакъв свят отвъд, никакъв друг живот — нито чувства, нито минало, нито бъдеще. Имаше само едно — опънатото въже, което го теглеше към гибел… Нищо друго… Само едно въже, жестоко, безпощадно… и той трябваше да го победи…
Да победи…
Тъй ги намериха спасителите, единият премръзнал, увиснал в безсъзнание на въжето, а другият — сякаш прикован, сраснал за ледената скала, вцепенен от студ и напрежение…
След няколко часа в поселището, заобиколен от всички другари, под грижите на лекаря Медведев отвори очи. Озърна се и като съзря до себе си Костов, протегна пръсти да стисне ръката му.
— Приятелю!
Костов не отговори. И срам, а в същото време и някаква все още неосъзната гордост се разляха по тялото му.
— Тъй е — пошепнаха нечуто устните му. — В беда се познава човекът… Ваньо вече може да се гордее с баща си… Вече може…
И мълчаливо отвърна на топлото ръкостискане.