Фриърс отвори уста, но бързо я затвори.
— Не, господин Курц, не сте ме разбрали правилно. Доктор Фредерик е единственият човек, когото познавам добре в Бъфало — очевидно в момента преживява труден период в живота си, но интелигентността му не може да бъде помрачена от това тъжно стечение на обстоятелствата — и той ви препоръча като детектив, който може да намери Хансън. Също така сте прав за финансовото ми състояние. Ще ви възнаградя много щедро, господин Курц. Много, много щедро.
— Ако го намеря? Какво ще правите с него, господин Фриърс?
— Ще го предам на полицията, разбира се. Ще остана в хотел „Шератон“ на летището, докато този кошмар не приключи.
Курц изпи бирата си. Коу свиреше блусарска версия на Summertime.
— Господин Фриърс, вие сте много цивилизован човек.
Чернокожият мъж намести очилата си.
— Значи ще се заемете със случая, господин Курц?
— Не.
Фриърс примига отново насреща му.
— Не?
Цигуларят постоя мълчаливо известно време, след което стана.
— Благодаря ви за отделеното време, господин Курц. Съжалявам за безпокойството.
Фриърс тръгна да си върви и дори направи няколко крачки, когато Курц извика името му. Мъжът спря и се обърна, а на красивото му и изпълнено с болка лице се изписа нещо подобно на надежда.
— Да, господин Курц?
— Забравихте си снимката. — Той вдигна фотографията на мъртвото момиче.
— Задръжте я, господин Курц. Може да съм останал без Кристъл и съпругата си, която ме напусна три години след смъртта на дъщеря ни, но разполагам с много снимки. Задръжте я. — Фриърс се обърна и си тръгна от „Блус Франклин“.
Внучката на големия Татко Брус, Руби, дойде при него.
— Татко ми каза да ти предам, че двете ченгета, които бяха паркирали на улицата, са си тръгнали.
— Благодаря ти, Руби.
— Искаш ли още една бира, Джо?
— Дай ми едно уиски.
— Имаш ли някакви предпочитания?
— От най-евтиното — отвърна Курц.
Руби се върна на бара, а той вдигна снимката, накъса я на малки парченца и ги хвърли в пепелника.
5
Анджелина Фарино Ферара излизаше да бяга всяка сутрин в 6:00 часа, макар че по това време през зимата в Бъфало все още беше тъмно и тя бягаше в мрак. По-голямата част от трасето ѝ беше осветена от улични лампи, но за тъмните участъци край реката носеше фенерче с еластична лента за глава. Не беше особено елегантна с него, но хич не ѝ пукаше как изглежда, докато си прави сутрешната тренировка.
След като се върна от Сицилия през декември, продаде старото семейно имение в Орчард Парк и премести онова, което беше останало от семейния бизнес, в един пентхаус с изглед към пристанището на Бъфало. Няколко магистрали и паркът деляха този район от града. През нощта Анджелина можеше да погледне на изток и на север и да се наслаждава на хоризонта, който Бъфало предлагаше. Реката и езерото пазеха източния ѝ фланг. Откакто купи мястото, гледката на запад се състоеше предимно от лед и надвиснали над реката сиви облаци, и от част от Канада — Обетованата земя за дядо ѝ по време на Сухия режим, която се оказа първият източник на доходи за семейния бизнес. Докато се взираше ден след ден в леда и в мрачния хоризонт на Бъфало, Анджелина Фарино Ферара нямаше търпение да дойде пролетта, макар че през лятото брат ѝ щеше да бъде предсрочно освободен и дните ѝ на изпълняваща ролята на дон щяха да свършат.
Трасето ѝ за бягане я отвеждаше на два километра и половина на север по пътеката, която минаваше успоредно на магистралата покрай пристанището, продължаваше надолу през един подлез до замръзналите речни брегове — които трудно можеха да се нарекат плаж — и изминаваше още близо километър, преди да направи обратен завой и да се върне по пътеката на „Ривърсайд драйв“. Брат ѝ Стиви — Анджелина знаеше, че всички останали го наричаха Малкия Скаг — не позволяваше да излиза сама, но въпреки че тя водеше нови таланти от Ню Джърси и Бруклин, които да заменят идиотите на заплата при баща ѝ, никое от тези нагъващи лазаня мамини синчета не беше в достатъчно добра форма, за да издържи на темпото ѝ, докато бягаше. Госпожица Фарино завиждаше на новия президент на САЩ, който не че бягаше много, но когато го правеше, беше придружаван от хора на Тайните служби.
Няколко дни беше подложена на унижението Марко и Лео — или Момчетата, както ги наричаше тя — да я следват на велосипеди. Телохранителите ѝ също не бяха особено доволни, тъй като не бяха карали колело дори като хлапета и дебелите им задници висяха от седалките им като безквасно тесто. През последните няколко седмици бяха стигнали до компромис — Анджелина бягаше по алеята за пешеходците, а Лео и Марко я следваха бавно по обикновено празната „Ривърсайд Драйв“ в техния „Линкълн Таун Кар“. След като влезеше в подлеза, тя на практика оставаше извън полезрението на Момчетата за около три-четири минути и те я изчакваха на една отбивка, където си ядяха поничките, докато не се появеше между дърветата, вече поела на юг. Анджелина обаче се беше подсигурила за тези няколко минути с един малък и удобен полуавтоматичен .45-калибров „Компакт Уитнес“, италианско производство, който носеше в кобур на кръста на спортния си екип, под широкия си суитшърт. Също така разполагаше с малък мобилен телефон с номера на Момчетата на бързо набиране, но знаеше, че ще стигне първо до пистолета, а не до апарата.