Кариерата му на сериен убиец не започна преди да навърши двадесет и три години, но беше убивал и преди това. Баща му не остави застраховка и спестявания, а само дългове и нелегално придобита карабина M1 от времето на Корейската война, с три пълнителя. В деня след онзи, в който учителката му по английски в девети клас, госпожа Беркстром, отиде на бегом при директора с есетата му на тема измъчване на животни, Хансън зареди карабината, сложи я в старата чанта за голф на баща си и я замъкна на училище. В онези дни нямаше детектори за метал. Планът на Хансън беше елегантен — да убие госпожа Беркстром, директора, психолога на училището, който се беше оказал предател — първо му препоръча да отиде да учи в учебно заведение за гении, а после предложи интензивно лечение — и всеки съученик, който се изпречеше пред погледа му, докато не му свършеха мунициите. Джеймс Б. Хансън можеше да направи нещо, което се случи след тридесет и пет години и бе наречено Масовото убийство в Колумбайн. Само дето той никога нямаше да извърши самоубийство по време или след стореното. Планът му беше да убие колкото се може повече хора — включително кашлящата му, подсмърчаща и безполезна майка — и после, също като Хък Фин, да си плюе на петите.
Комбинацията от гениалния му коефициент на интелигентност и факта, че първият му час беше физическо — Хансън не искаше да се впуска в убийствена сеитба по глупавите си спортни шорти — го накара да размисли. По време на обедната почивка занесе обратно чантата за голф у дома и прибра карабината на мястото ѝ в мазето. Щеше да има достатъчно време за разчистване на сметки по-късно, когато нямаше да му се налага да бяга и да се крие през остатъка от живота си и ченгетата нямаше да преследват така наречената от самия него „ларвна самоличност“.
Два месеца след погребението на майка му и продажбата на къщата им в Кърни и един месец след като напусна университета, без да остави никакъв адрес за връзка, Хансън се върна в родния си град посред нощ, изчака госпожа Беркстром да отиде до комбито си в мрачната зимна сутрин на Небраска и я застреля два пъти в главата с карабината си, след което я хвърли в река Плат по пътя си на изток.
Откри влечението си към изнасилването и убиването на млади момичета, когато беше на двадесет и три, след провала — макар и не по негова вина — на първия си брак. Оттогава Джеймс Б. Хансън се беше женил седем пъти, но пазеше истинското си сексуално задоволяване за моментите с младите тийнейджърки. Съпругите бяха добро прикритие и важна част от самоличността, която приемаше във всеки един момент, но техните остарели и отпуснати тела не представляваха интерес за него. Смяташе се за ценител на девственици, а тероризирането на девствеността беше точно букетът от аромати, който едно добро вино можеше да предложи. Джеймс Б. Хансън беше наясно, че културното отвращение от педофилията бе поредният пример, че хората странят от онова, което желаят най-много. От незапомнени времена мъжете бяха копнели за най-младите и най-красиви момичета, в които да засеят семето си — макар че Хансън не беше засял семето си никъде, винаги си слагаше кондоми и гумени ръкавици, откакто ДНК анализа стана основна част от разследванията. Другите мъже само си фантазираха и мастурбираха, а Джеймс Б. Хансън действаше и се наслаждаваше.
Повече от веднъж му се беше отваряла възможност да добави образа на „гей“ към хамелеонския си репертоар от самоличности, за да постигне по-лесно целите си, но си беше казал, че няма да стигне дотам. Все пак не беше перверзник.
Тъй като бе запознат с психопатологията на собствените си предпочитания, Хансън избягваше стереотипното — и „престъпнотипното“ — поведение. Вече беше извън средната възраст на серийните убийци. Съпротивляваше се на желанието си да убива повече от веднъж годишно. Можеше да си позволи да лети докъдето си иска и отделяше голямо внимание в избирането на жертвите си — те бяха из цялата страна, за да не оставя никаква географска връзка с дома си. Не вземаше никакви сувенири, само правеше снимки, които пазеше в заключен титаниев куфар в скъп сейф, прибран в заключения му оръжеен склад в мазето на къщата му. Само той можеше да ходи там. Ако полицията намереше куфара, просто щеше да си смени самоличността. Ако настоящата му съпруга или син някак си проникнеха в помещението, справеха се със сейфа, намереха куфара и някак си го отвореха… е, те бяха заменими.
Но това нямаше как да се случи.
На Хансън му беше известно, че Джон Уелингтън Фриърс, афроамериканецът цигулар от дните му в Чикаго преди две десетилетия и баща на номер девет, е в Бъфало. Знаеше, че Фриърс смята, че го е забелязал на летището — това първоначално изуми и обезпокои Хансън, тъй като си беше направил пет пластични операции оттогава и дори самият той нямаше да може да се познае — но също така знаеше, че никой в полицията не беше обърнал никакво внимание на безсмислиците му. Джеймс Б. Хансън официално беше мъртъв като малката Кристъл Фриърс и полицията на Чикаго разполагаше със стоматологичния му картон, със снимки на овъгления му труп и с частична татуировка от Морската пехота, която да докаже самоличността му. А и въобще не се съмняваше, че другите нямаше да видят никаква прилика между настоящото му въплъщение и онова от чикагския му период.