— Хрумна ни нещо — каза детектив Майърс.
Хансън едва успя да се въздържи да не му се сопне. Зачака да чуе какво имаха да му казват.
— Един тип, с който се разправяхме днес, е бивш затворник от „Атика“ — обясни Брубейкър.
— Една четвърт от населението на прекрасния ни град е било в „Атика“ или има роднини, които са там — отвърна Хансън.
— Да, но този тип вероятно е познавал Тъпаците — настоя Майърс. — И е имал мотив да им свети маслото.
Капитанът стоеше в снега и чакаше да го чуе. Част от гостите му бяха започнали да си тръгват. Коктейлното му парти беше на бюфет и само някои от най-близките му приятели щяха да останат за вечеря.
— Братството на Джамията е обявило фетва за главата на нашия човек — обясни Брубейкър. — Десет хиляди долара. Фетва е…
— Знам какво е — прекъсна го Хансън. — Навярно съм единственият офицер в участъка, който е чел Салман Рушди.
— Да, сър — отвърна Майърс, който се извиняваше от името на партньора си. От глупав по-глупав.
— Какво намеквате? Да не би да смятате, че Пруит, Тайлър и Бейнс… — той никога не използваше прякори или обидни имена за мъртвите — … са се опитвали да изкарат някой долар от Братството на Джамията и вашият човек ги е пипнал пръв?
— Да, сър — отвърна детектив Брубейкър.
— Как се казва?
— Курц — отговори Майърс. — Джо Курц. Самият той е бивш затворник. Лежал е единадесет години от осемнадесетгодишна присъда за…
— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Хансън. — Чел съм досието му. Той беше в списъка със заподозрени след клането в имението на Фарино миналия ноември. Само дето не бяха намерени никакви доказателства, които да го свържат с престъплението.
— Такива никога не могат да бъдат намерени при Курц — каза с горчив тон Брубейкър.
Хансън беше наясно, че ченгето говореше за смъртта на приятелчето си Джими Хатауей. Самият той беше отскоро в Бъфало, когато Хатауей беше убит, но имаше възможност да го опознае преди това и го смяташе за възможно най-тъпият полицай, когото някога беше срещал, а това беше достатъчно показателно. Според професионалното мнение на Хансън — споделяно от повечето от висшите офицери, включително онези, които работеха в участъка от години — смъртта на Хатауей беше в резултат на връзките му с мафиотската фамилия Фарино.
— На улицата се говори, че този тип Курц е хвърлил наркодилъра Малкълм Кибунте в Ниагарския водопад, след като излязъл от „Атика“ — сподели Майърс. — Просто го метнал през шибания… Извинете, капитане.
— Става ми студено — каза Хансън. — Какво искате?
— От известно време следим Курц през свободното си време — отвърна Брубейкър. — Искаме да направим наблюдението официално. Говорим за три екипа. Уолц и Фаръл не работят по нищо сега и…
Хансън поклати глава.
— Вие се заемете. Щом искате да сложим под наблюдение този тип, така да бъде. Но няма да ви плащам извънреден труд.
— Ах, мам… стига, капитане — възпротиви се Майърс. — Днес вече работихме дванадесет часа и…
Погледът на Хансън беше достатъчен, за да го накара да млъкне.
— Нещо друго?
— Не, сър — отвърна Брубейкър.
— В такъв случай ще ви помоля да разкарате този боклук от алеята ми — нареди капитанът и се обърна към осветената си къща.
9
Анджелина Фарино Ферара седеше на скъпото си място до ледената пързалка, гледаше мача на „Сейбърс“ и чакаше нетърпеливо някой да бъде наранен. Не ѝ се наложи да чака дълго. След единадесет минути и девет секунди на първата част, защитникът на „Сейбърс“ Рет Уорънър пипна капитана на „Ванкувър Канъкс“, Маркус Наслунд, в единия ъгъл, събори го и му счупи големия пищял. Публиката пощуря.
Анджелина мразеше хокей на лед. Всъщност мразеше всички организирани спортове, но хокеят беше най-отегчителният. Вероятността да гледа тези беззъби маймуни да се пързалят цял час, без да отбележат — без да отбележат въобще! — я караше да се побърква. Въпреки това почти четиринадесет години беше мъкната по мачове на „Сейбърс“ от своя луд по хокея баща. Новата арена се казваше Ейч Ес Би Си, на името на някаква банка, но всички в Бъфало измисляха остроумни и закачливи фрази с наличните инициали.
Анджелина си спомняше един от мачовете преди много години, когато беше млада, на които наистина се беше насладила. Той беше плейоф за купа „Стенли“ и се игра в стария Колизей. Сезонът беше продължил до по-късно от обикновено, до края на май. Температурата беше към тридесет и два градуса, когато мачът започна. Ледът се топеше и създаваше гъста мъгла, която разбуди ятото прилепи, обитаващи дървените греди на древния Колизей от години. Анджелина си спомни ругатните на баща си, когато мъглата стана толкова гъста, че дори седящите на скъпите места не можеха да видят почти нищо от играта, а само чуваха стонове, викове и псувни от пързалката, докато играчите се блъскаха и се бореха в мъглата, а прилепите се шмугваха и изникваха от нея, спускаха се към седалките и караха жените да пищят, а мъжете да недоволстват звучно.