— Няма да ходим с твоята кола.
— Когато Марко и Лео разберат, че ме няма — а колата ми още е там — ще се побъркат…
— Млъквай — сряза я той.
Курц накара Анджелина Фарино Ферара да кара волвото му. Той седеше с гръб към предната врата, а пистолетът му беше подпрян на лявата му предмишница. Минаваха по малки улички в снежната нощ с ниска скорост, защото ѝ каза, че ако надвиши шестдесет и пет километра в час, ще я убие. Курц беше седял на шофьорското място, докато в него бе насочен пистолет, и бе установил, че скорост от сто и тридесет — сто и четиридесет километра в час е голямо изпитание за стрелеца.
— Кажи ми за Гонзага и за този тип — каза той.
Анджелина го погледна. Жълтата светлина на уличните лампи къпеше лицата им в мъртвешки нюанси.
— Бил си влюбен в нея, нали, Курц? В партньорката си. Жената, която Емилио е наредил да убият. Смятах, че е просто нещо от рода на „Малтийският сокол“… сещаш се, не можеш да позволиш да убият партньора ти и подобни мачо простотии.
— Кажи ми за Гонзага и за типа, когото отиваме да видим — настоя Курц.
— Човекът на Емилио, който даде заповедта на двамата Тъпаци, на които им свети маслото — Фалко и Ливайн — се казва Джони Норс. Тази вечер смятах да ти дам името и адреса му. Но няма причина да идвам с теб. Така само ще си навлека неприятности; когато Марко и Лео…
— Разкажи ми за Джони Норс — прекъсна я Курц.
Анджелина си пое глътка въздух. Не изглеждаше нервна. Курц беше обмислял варианта да разреши цялата тази работа още на тъмния паркинг, но имаше нужда от информация и точно сега тя беше единствената с такава.
— Норс беше любимият убиец на Емилио Гонзага в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години — започна с обясненията жената. — Същински Дапър Дан9. Винаги носеше „Армани“. Мислеше се за Ричард Гиър. Любимец на жените. Любимец на мъжете. Клонеше в двете посоки. Сега умира от СПИН. Вече е мъртъв, просто още не го знае…
— За твое добро ще е да не е умрял — каза Курц.
Анджелина поклати глава.
— Намира се в хоспис в Уилямсвил. — Тя погледна осветеното му в жълта светлина лице. — Виж, можем да избегнем лайняната буря, която ще се разрази, ако скоро не се мерна пред очите на Момчетата. Позволи ми да се върна на мача. Ще измисля някаква история къде съм била. Върви сам да провериш Норс. Той ще потвърди казаното от мен за нареждането на убийството от страна на Гонзага.
Курц се усмихна едва.
— Звучи ми като добър план. Освен онази част, в която отивам на даден ми от теб адрес и намирам десетима от момчетата ти — или на Гонзага — да ме чакат там. Не, мисля, че ще го направим заедно. Тази вечер. Сега.
— Каква е моята застраховка, че няма да ме убиеш така или иначе? — попита Анджелина. — След като те заведа при Норс. Дори той да ти каже истината?
Мълчанието на Курц отговори на въпроса ѝ.
Хосписът представляваше хубава сграда в джорджиански стил в края на една задънена улица в скъпата част на Уилямсвил. Съвсем спокойно можеше да мине за частен дом, ако не бяха всички знаци „ИЗХОД“ на вратите, облечените в бяло санитари, които бутаха инвалидни колички в коридорите, и рецепционистката зад дървеното бюро — лакирано на ресни — във фоайето. Курц се зачуди за миг дали това не беше дом за стари и умиращи наемни убийци, дали мафията не управляваше верига с такива места в цялата страна — „Мафиотски старчета“. Подозираше, че отговорът е не. Рецепционистката спокойно им обясни, че часовете за посещения са минали, но когато Анджелина ѝ спомена, че са дошли при господин Норс, жената открито се изненада.
— Никой не е идвал на посещение на господин Норс, откакто е под нашите грижи — обясни тя. — Вие от семейството му ли сте?
— От фамилията Гонзага — отвърна Курц, но рецепционистката не реагира по никакъв начин. Дотук с теорията му за мафиотски франчайз.
— Е… — Жената се поколеба. — Наясно сте, че господин Норс е много близо до края, нали?
— Затова дойдохме — отвърна Анджелина.
Рецепционистката кимна и повика една жена в бяло, която да ги отведе до стаята му.
Умиращото създание в леглото не беше никакъв Дапър Дан. Останките от Джони Норс сега тежаха най-много четиридесет килограма. Ръцете му бяха много големи и на Курц му заприличаха на забити с жълти пирони, извити настрани крила на новоизлюпена птичка. Кожата му беше покрита с рани и лезии от Саркома на Капоши. Почти цялата му коса беше опадала. В зеещите му ноздри бяха напъхани маркучи. Устните му бяха напукани и вече се оттегляха от зъбите му, както се случваше при труповете. Очите му бяха хлътнали, а от ъгълчетата им си проправяха път малки бели паяжини, сякаш паяците вече бяха завзели тази територия.
9
Даниел Дей (р. 1944 г.), известен още като Дапър Дан, е американски дизайнер, бащата на гангстерския шик.