— Ето това е много странно — каза на глас Курц. — Да се запише в армията. И да отговаря за взривовете.
— Мислех си, че цигуларите не играят дори на „Гоненица“, за да си пазят ръчичките — каза Арлен.
— Каква е тази голяма купчина с медицински картони?
— Господин Фриърс умира от рак. — Секретарката изгаси цигарата си и си запали нова. — Рак на дебелото черво.
Курц погледна информацията от болница „Слоун-Кетъринг“.
— Подложил се е на всякакъв вид лечения, включително на интензивна химиотерапия — продължи Арлен, — но е в терминален стадий. Въпреки това му погледни графика с концерти.
Курц разлисти друга купчинка с листове.
— Двеста и десет дни от годината е на турне — констатира той. — И ако се изключат последните две седмици, е изнесъл почти всичките.
— Корав тип — отвърна Арлен.
Курц кимна и отвори папката за Джеймс Б. Хансън.
— Този е мъртъв — каза секретарката.
— Така се говори.
— Умрял е преди много време.
Курц кимна, докато четеше полицейския доклад за убийството на младата Кристъл Фриърс и последващите няколко убийства и самоубийства на Хансън и семействата му. Всичко отговаряше на онова, което Джон Уелингтън Фриърс му беше казал.
— Нямаше как да не направя връзката — каза Арлен. — Да не би господин Фриърс да смята, че този Хансън още е жив?
Курц вдигна поглед. Дори когато беше частен детектив, споделяше само необходимите подробности със секретарката си, защото не смяташе, че е нужно да я обременява с повече. Но тогава съпругът ѝ и синът ѝ бяха живи и тя имаше и по-важни неща от работата си.
— Аха — отвърна той, — точно това смята Фриърс. Случило се е, когато си е тръгвал от Бъфало преди две седмици…
— Запознах се с графика на турнето му — каза Арлен и му направи знак с чашата си с кафе да продължи.
— Смята, че е видял Хансън на летището.
— На нашето летище?
— Аха.
— Мислиш ли, че наистина го е видял, Джо? Че наистина е видял този Хансън?
Курц сви рамене.
— Къде е господин Фриърс сега? — попита Арлен.
— Все още е в хотел „Шератон“ на летището. Чака.
— Какво?
— Не съм сигурен. Според мен отдел „Убийства“ на Бъфало не прави нищо за него. Може би не иска да напусне града, защото има шанс да намери Хансън, но в същото време е прекалено болен, за да го търси.
— Значи чака да умре в хотел „Шератон“.
— Мисля, че става въпрос за нещо повече — отвърна Курц. — Господин Фриърс е размътил водата с полицията, влязъл е в новините на Бъфало с твърдението, че е видял убиеца на дъщеря си на летището, и дори е дал интервю за едно местно радио. Също така постоянно споменава, че е отседнал в „Шератон“.
— Той иска Хансън — ако съществува — да отиде при него — констатира с тих глас Арлен. — Иска Хансън да излезе от скривалището си и да го убие. Да накара полицията да вземе нещата на сериозно.
Курц затвори папката на Хансън и отвори „Други убийства-самоубийства/ Общи фактори“. През последните двадесет години бяха извършени 5638 убийства на деца и съпруги, последвани от самоубийство на мъжа убиец. Имаше 1220 самоубийства на мъже, преди полицията да успее да арестува заподозрения след тормоз над дете и/или убийство на момиченце или тийнейджърка.
— Ужас — изуми се Курц.
— Да — съгласи се Арлен. Почивката ѝ беше приключила. Тя си запали нова цигара и се зае с работата на компютъра си. Взе друга, по-тънка папка, и я занесе на бюрото на шефа си. — Стесних търсенето до извършители, които са изнасилили и убили тийнейджърки на възрастта на Кристъл Фриърс, след което са се прибрали у дома, убили са семействата си и себе си и в същото време са изгорили къщите си.
— Едва ли има много такива — каза Курц.
Имаше 235 случая с подобен сценарий, но само тридесет и един от тях включваха мъж на възрастта на Джеймс Б. Хансън по онова време. На Джо му беше необходима само минута, за да прегледа снимките и да ги сравни с онази в досието на Хансън от чикагската полиция.
— Бинго — зарадва се той. Атланта, Джорджия, пет години след убийството на Кристъл Фриърс. Един бял мъж, който съвсем малко приличаше на психолога Джеймс Б. Хансън — плешив вместо с дълга коса, гладко избръснат вместо с брада, с кафяви очи вместо със сини, с дебели очила вместо никакви… всъщност беше самият той. Лорънс Грийнбърг, тридесет и пет годишен, дипломиран експерт-счетоводител, женен от три години, с три деца от предишния брак на съпругата си, отвлича съседското момиче, бяло, тринадесетгодишно, на име Шарлът Хейс, изнасилва я многократно в изоставена ферма в покрайнините на Атланта, след което се прибира у дома, вечеря със семейството си, застрелва всичките му четирима членове и се самоубива, след като подпалва къщата. Полицията успяла да го идентифицира по стоматологичния му картон и овъгления „Ролекс“, който господин Грийнбърг винаги носел.