На няколко страници от досието се спекулираше за връзките на господин Джо Курц с престъпната фамилия Фарино и най-вече за познанството му със Стивън „Малкия Скаг“ Фарино в „Атика“. Също така имаше кратък доклад от разпита му миналия ноември, след гангстерските убийства на дон Фарино, София Фарино, адвоката им и няколко телохранители. Курц имаше алиби за вечерта на убийствата и нямаше никакви криминалистки доказателства, които да го свържат с онова, което телевизионните канали и вестниците на Ню Йорк наричаха „Клането в Бъфало“.
Този човек беше перфектен за онова, което Хансън беше намислил — самотник, без семейство и приятели, бивш затворник, предполагаем убиец на ченгета, с връзки с мафията и със сериозно минало, изпълнено с жестокости. Нямаше да представлява никаква трудност да убеди съдебните заседатели, че Курц също така е крадец, готов да убие един цигулар заради портфейла му. Разбира се, това нямаше да стигне до съдебната зала. Ако изпратеше правилните детективи да арестуват този тип — да речем, онези клоуни Брубейкър и Майърс — щатът щеше да си спести парите за екзекуция.
На местопрестъплението обаче трябваше да има улики — за предпочитане ДНК.
Хансън изключи компютъра, завъртя се на стола си и погледна през щорите към сивата сграда на съда. Когато нещата се объркваха, често затваряше очи и отправяше молитва към своя бог и спасител, Исус Христос. Джеймс Б. Хансън беше спасен и прероден в християнин на осем години. Единственото нещо, което онова жалко подобие на майка направи за него, беше да го заведе в Евангелската църква на покаянието в Кърни. Той никога не бе приемал религията за даденост. Повечето хора смятаха естеството на специалните му нужди за абоминация в очите на Господ, но собствената му връзка с Бог го уверяваше, че Исус го използва като Свой инструмент, с който жъне само онези души, които Всемогъщия желае. Затова Хансън се молеше почти непрестанно в седмиците преди Специалните визити. Той беше отдаден и верен слуга на Исус.
Капитанът приключи с молитвата, обърна се към бюрото си и набра един частен номер, защото не искаше да се обажда по радиостанцията.
— Брубейкър слуша.
— Капитан Милуърт е. Наблюдавате ли Курц в момента?
— Да, сър.
— Къде е той?
— В кръчма „Червената врата“ на „Бродуей“, капитане. Там е от около час.
— Добре. Вероятно предположението ти, че Курц е убил онези трима бивши затворници от „Атика“ е вярно и може да се появи нещо, което да го свърже със смъртта на детектив Хатауей. Разрешавам да го следите до второ нареждане.
— Да, сър — отговори Брубейкър. — Ще получим ли поне още един екип?
— Не. Хората ни са кът в момента, но ще платя за извънредния труд на теб и Майърс.
— Да, сър.
— Слушай, Брубейкър — каза Хансън, — ще докладвате пряко на мен по този случай, ясно? Ако този Курц наистина е убиецът на ченгета, за когото го смяташ, няма да оставяме следа за Вътрешни афери, за адвокатите и въобще за когото и да било, дори да се наложи да нарушим правилата.
От другата страна на линията настъпи тишина. Нито Брубейкър, нито Майърс, нито пък някой друг в участъка беше чувал капитан Милуърт да говори за нарушаване на правилата.
— Да, сър — отговори най-накрая Брубейкър.
Хансън затвори. Докато Джон Уелингтън Фриърс беше в хотел „Шератон“ на летището, той нямаше пълен контрол над ситуацията и това го изнервяше. Никак не му харесваше да няма пълен контрол и да се изнервя. Този незначителен Джо Курц можеше да се окаже много, много полезен.
Снегът се беше усилил, когато Курц пое по моста от Ниагара Фолс до Гранд Айлънд. Ниагарската част от нюйоркската щатска магистрала представляваше пряк път през острова от Бъфало до Ниагара Фолс в посока север-юг. Самият Гранд Айлънд беше по-голям от Бъфало, но бе предимно пуст. В северния му край се намираше Бъкхорн Айлънд Стейт Парк, а в южния му — Бийвър Айлънд Стейт Парк. Курц пое към изхода за Уест Ривър Паркуей и продължи по западната част на река Ниагара, след което зави на изток по „Фери Роуд“, близо до южния край на острова.