В колекцията му от Избраните двадесет и осем обаче нямаше деца, а само прелъстителки, които не бяха Божии чеда, а Отрочета на врага. Хансън осъзна тези истини, когато беше на двадесет и няколко години — Бог му беше дал тази специална дарба, тази способност да различава човешките момичета от младите демони в човешка форма — и оттогава изпълняваше предназначението си.
След като удуши последното момиче, то се взря във фотоапарата със същия онзи изненадан и ужасен поглед — изненадан, защото беше разкрито, и ужасен, защото бе избрано да бъде покосено — като останалите двадесет и седем.
Хансън си позволяваше точно един час за разглеждане на снимките. Така показваше самодисциплина, която го различаваше от безумните психопати, бродещи по земята, и никога не вземаше сувенири освен снимките, които правеше. Също така не мастурбираше и по никакъв начин не се опитваше да облекчава възбудата си от Покосяването. Този един час, който прекарваше тук всяка неделя, целеше да му напомня сериозността на мисията му на земята, нищо повече.
В края на часа Хансън заключи титаниевия куфар, погледна изпълнен с любов колекцията си от оръжия на светлината на халогенните лампи и излезе от оръжейния си склад, като разбърка комбинацията на катинара и активира специалната алармена система на излизане. Разполагаше с още два-три часа, преди Дона и Джейсън да се върнат от къщата на родителите ѝ. Реши да прекара времето в четене на Библията.
Доналд Рафърти се върна в къщата си в Локпорт в неделя вечерта, очевидно изморен от прекарания с Диди уикенд, неговата приятелка номер две. Курц беше паркирал по-надолу на улицата и подслушваше с „бръмбарите“ в дома му.
— Онова момиче — как му беше името, Мелиса — идва ли през уикенда, докато ме нямаше? — Рафърти говореше заваляно и изморено.
— Не, татко.
— Лъжеш ли ме?
— Не. — Курц усети притеснението в гласа на Рейчъл.
— Канила ли си момчета?
— Момчета ли?
— Кои момчета покани, докато ме нямаше, мамка му?
Курц знаеше от бръмбарите на телефона, че Рейчъл наистина не беше говорила с момчета, освен с Кларънс Клигман, с когото бяха заедно в оркестъра. Тя никога не би поканила момче в дома си.
— Кои момчета са идвали тук? Кажи ми проклетата истина или ще извадя пръчката.
— Не са идвали никакви момчета, татко. — Гласът на Рейчъл трепереше едва. — Как беше командировката?
— Не сменяй шибаната тема. — Рафърти все още беше пиян.
Последва минута, изпълнена с шумове и съскания. От трясъците в кухнята стана ясно, че онзи търси някоя от бутилките си с алкохол.
— Трябва да си довърша домашната — каза Рейчъл. На Курц му беше известно, че тя го написа още в събота вечерта. — Ще се кача горе. — Благодарение на бръмбара в хола, Джо чу как момичето заключи тихичко вратата си, а Рафърти се качи с тежка стъпка и си хвърли дрехите в банята.
Снегът отново се беше усилил. Курц не почисти заснежения преден прозорец, докато слушаше различните шумове на слушалките си.
Седмицата не беше никак обещаваща. Той следваше малко принципи в живота си, но да не оставя живи врагове се беше превърнал в основно правило за него. Въпреки това тази седмица остави двама, които му желаеха злото — Едрокалибрения Редхоук и умиращия Джони Норс. И в двата случая беше много по-лесно да ги остави живи, отколкото да ги очисти. Едрокалибрения знаеше, че ще е по-добре да не си отваря много устата в болницата, а Джони Норс си нямаше представа кои са Курц и Анджелина и каква е връзката им с Емилио Гонзага. Норс се беше вкопчил в живота като пиявица и едва ли щеше да се обади на Гонзага, за да му съобщи за посещението. Мотото на Курц — „Защо да рискувам, като мога да играя на сигурно?“ — не беше удачно в тези случаи, защото щеше да е много по-рисковано да се оправя с телата, отколкото с шансовете си.
Въпреки това му ставаше лош навик да оставя недовършени дела след себе си, а точно сега не можеше да си позволи лоши навици.