— Как, мамка му, да знам къде отива? — попита Брубейкър. — Ако напусне шибания щат обаче, ще е в нарушение на условията по освобождаването си и ще го пипнем. — Минаха пет минути. — Мамка му.
Курц зави към магистрала 219 — последната отбивка преди тол пункта на щатската магистрала. Валеше силен сняг и се стъмваше.
— Накъде ли се е насочил? — изскимтя Майърс, докато следваха Курц към Орчард Парк. — Фамилията Фарино ръководеше делата си от това място, докато не се преместиха в града, когато онази сестра се появи, нали?
Брубейкър сви рамене, макар много добре да знаеше, че новата бърлога на Фарино се намира в „Марина Тауър“. Той си получаваше наблизо седмичното възнаграждение от Малкия Скаг чрез адвоката му, Албърт Бел, всеки вторник. Брубейкър знаеше, че Майърс го подозира, че е на заплата при Фарино, но не беше напълно сигурен. Ако беше, щеше да поиска дял, а той не обичаше да дели.
— Защо просто не обискираме Курц тази вечер? — попита Майърс. — Ще му подхвърлим желязо, ако не е въоръжен.
Брубейкър поклати глава. Курц зави надясно в близост до Чеснът Ридж Парк. Беше им трудно да следват волвото му в мрака и в снега на тези двулентови пътища с толкова много пътни конуси и човекопоток.
— Тук сме извън юрисдикцията си — напомни той. — Адвокатът му ще ни обвини в тормоз, ако го обискираме.
— Майната му. Имаме основателна причина.
Брубейкър отново поклати глава.
— Тогава нека просто забравим за това — каза Майърс. — Само си губим шибаното време.
— Кажи го на Джими Хатауей — каза Брубейкър, като изрече името на ченгето, убито при мистериозни обстоятелства преди четири месеца. Единствената връзка с Курц, знаеше той, беше коментарът на Малкия Скаг Фарино, че Хатауей, който беше кучка на фамилията Фарино години наред, подслушвал телефона на бившия частен детектив и го последвал някъде в нощта на убийството си. По онова време Хатауей искаше да спечели наградата за главата на Джо Курц.
— Майната му на Джими Хатауей — каза Майърс. — Никога не съм харесвал този задник.
Брубейкър изгледа накриво партньора си.
— Виж, ако Курц напусне щата, ще го пипнем в нарушаване на условията по освобождаването му.
Майърс посочи две коли пред тях.
— Да напусне щата ли? Шибанякът няма намерение да напусне дори окръга. Виж го… тъкмо зави обратно към Хамбърг.
Брубейкър си запали цигара. Вече му беше много трудно да следва Курц, тъй като се бе стъмнило още повече.
— Щом толкова много го искаш — каза Майърс, — нека го обискираме утре в града. Ще му подхвърлим оръжие. Ще го пребием и ще го арестуваме.
— Аха, да — съгласи се Брубейкър, върна се на магистрала 219 и пое обратно към Бъфало по щатската магистрала.
15
Курц се увери, че колата без отличителни знаци обърна. След това мина по заобиколния път от Хамбърг до щатската магистрала, взе си билетче от тол пункта и шофира триста и двадесет километра до Кливланд.
Кабинетът и домът на доктор Хауърд К. Конуей се намираха в една стара част на града, недалеч от центъра. Целият квартал беше в големи викториански сгради, превърнати в апартаменти, и огромни католически църкви, които бяха затворени и заключени през нощта. Докато италианците и поляците биваха заменени от чернокожи в старите квартали, другите жители умираха или се местеха в покрайнините. Въпреки новия си стадион и музей на рокендрола, Кливланд все още — също като Бъфало — беше стар индустриален град, загнил отвътре.
Ако имението на Емилио Гонзага беше крепост, домът на Конуей също приличаше на такава с черната метална ограда, която ограждаше целия му имот, с решетките на прозорците на първия етаж и с мрака в къщата, който беше нарушаван единствено от един осветен прозорец на втория етаж. На табелата отвън пишеше: „Д-р Х. К. Конуей, Лекар по дентална медицина“. Курц отвори металната порта — като предположи, че към нея е свързана аларма, която да уведоми онези в къщата — и отиде до предната врата. Там имаше звънец и домофон. Той позвъни и простена в устройството.
— Какво има? — Гласът, който му отговори, беше млад — прекалено млад, за да е Конуей — и груб.
— Боуи ме съба — простена Курц. — Тря’а ми съболекар.
— Какво?
— Имам ушасен събобол.
— Майната ти. — Домофонът притихна.
Курц натисна силно звънеца.
— Какво?
— Имам ушасен събобол — простена много по-силно той, направо виеше.
— Доктор Конуей не приема пациенти. — Домофонът изключи.
Курц натисна осем пъти звънеца и накрая направо се отпусна на него.
Разнесе се тропот по голи стълби и вратата се отвори, доколкото позволяваше веригата. Мъжът на прага ѝ беше толкова едър, че закриваше светлината, която се носеше от стълбището — бе около сто и четиридесет килограма, млад, навярно на двадесет и няколко, с купидонови устни и къдрава коса.