— Не. Не мисля, че Конуей е подготвил предварително някакви записи или дентални снимки за така наречения „капитан“. Смятам, че е щял да използва стандартни снимки, когато трупът на Милуърт — онзи, който самият Милуърт е щял да осигури — се нуждае от идентифициране.
Фриърс примига насреща му.
— В такъв случай можем да накараме зъболекаря да свидетелства, нали?
— Зъболекарят е мъртъв. От вчера.
Цигуларят имаше намерение да каже нещо, но се отказа. Навярно се чудеше дали Курц е убил Конуей, но явно не му беше чак толкова важно да разбере.
— Мога да занеса тази папка във ФБР. Сметката обвързва Милуърт със зъболекаря. Повече от ясно е, че това е чисто изнудване. Конуей е изнудвал Джеймс Хансън — каза Фриърс.
— Абсолютно. Можете да се опитате да го докажете. Само дето няма никакви официални документи за плащане от страна на Милуърт, а само насрочен час в кабинета му.
— Не разбирам как денталните снимки са съвпадали със зъбите на телата, които господин Хансън е оставял във всеки от случаите с няколко убийства и самоубийства.
— Изглежда голяма част от клиентелата на доктор Конуей, този известен лекар по дентална медицина, се е състояла от трупове.
Фриърс погледна отново папката.
— Кабинетът на Конуей е в Кливланд. Много от тези убийства и самоубийства са се случили в доста отдалечени от там градове. Дори Хансън някак си да е подбирал мъжете, които в бъдеще да изгори, как ги е водил в Кливланд, за да им направят дентални снимки?
Курц сви рамене.
— Хансън е един много умен кучи син. Може би е предлагал на бедните копелета дентален пакет като част от някакво трудово възнаграждение. Предполагам, че е карал Конуей да прелетява до градовете, в които е живял в дадените моменти, да прави дентални снимки на нещастните типове — вероятно когато вече са били мъртви — и след това е карал зъболекаря да ги изпраща от Кливланд. Всъщност, няма голямо значение, нали? Най-важното сега е да ви измъкна оттук.
Фриърс примига отново насреща му и на разкъсваното му от болка лице се появи инатливо изражение.
— Искате да напусна Бъфало? Няма да стане. Трябва да…
— Не говоря да си тръгвате от Бъфало, а само от този хотел. Имам по-добра идея как да заковете нашия капитан Милуърт, отколкото да се превърнете в поредното нерешено убийство в папката със случаи на добрия капитан.
— Нямам къде другаде да…
— Осигурил съм ви място, на което да останете за два дни — отвърна Курц. — Не е на сто процента сигурно, но в момента няма такова в Бъфало за вас. — Или пък за мен, можеше да добави. — Събирайте си багажа. Напускате хотела.
Брубейкър и Майърс обикаляха улиците в центъра и се надяваха да попаднат някъде на синьото волно на Курц или да го зърнат на някой тротоар, като на всяка пълна обиколка се връщаха пред „Ройъл Делауеър Армс“.
— Слушай — каза Майърс, — какво ще кажеш за къщата на секретарката му? Как ѝ беше името? Арлен Димарко.
— Какво за нея? — попита Брубейкър, който пушеше петата си цигара.
Майърс прелисти малкото си опърпано тефтерче.
— Тя живее в Чийктуага. Имаме адреса ѝ. Днес колата ѝ не е пред офиса. Щом не е идвала, вероятно Курц е отишъл при нея.
Брубейкър сви рамене, но обърна служебния автомобил и се насочи към магистрала „Кенсингтън“.
— Какво пък, струва си да опитаме — отвърна той.
— Господин Фриърс, това е секретарката ми, госпожица Димарко — представи я Курц. — Тя няма нищо против да останете при нея за един-два дни.
Арлен го изгледа, но протегна ръка.
— За мен е удоволствие, господин Фриърс. Наричайте ме Арлен.
— А вие мен Джон — отвърна цигуларят, хвана ръката ѝ, събра краката си и се поклони леко, сякаш имаше намерение да целуне ръката ѝ. Не го направи, но секретарката се изчерви, все едно беше.
Намираха се в кухнята на Арлен. Курц се възползва от момента, когато Фриърс се обърна, и попита домакинята:
— Арлен, имаш ли още… — Той разтвори едва палтото си, за да покаже пистолета на колана си.
Тя поклати глава.
— На работа е, Джо. Тук нямам.
Курц се обърна към Фриърс:
— Извинете ни за момент. — Заведе секретарката си в дневната. Там ѝ даде оръжието на Анджелина Фарино — не компакт уитнеса, който имаше сантиментална стойност за нея, а малкия .45-калибров пистолет, който ѝ беше взел на арената. Арлен извади пълнителя му, за да се увери, че е зареден, върна го обратно, провери дали предпазителят му е пуснат и прибра малкото, но тежко оръжие в джоба на дългата си жилетка. Тя кимна и двамата се върнаха в кухнята.
— Опасявам се, че това ще е изключително неудобно — започна Фриърс. — Напълно съм способен да си намеря…