— Разбира се. Спомняте ли си дали си е повикал такси, или е хванал такова отвън? Дали е споменавал нещо за предстоящ полет?
— Не ми е споменавал полет, нито ме е молил да му викам такси, детектив Хатауей. Може да си е хванал такова отвън. Бих могъл да попитам портиера ни.
— Направете го, моля ви. Ще съм ви много благодарен.
Управителят се върна след минута.
— Детектив Хатауей? Кларк, портиерът ни, си спомня, че господин Фриърс си е тръгнал, но му е направило впечатление, че не си е хванал такси. Кларк каза, че се е насочил към паркинга, като е държал куфара си в една ръка, а калъфа на цигулката си в другата.
— Значи господин Фриърс е имал кола под наем? — попита Хансън. — Номерът ѝ трябва да е в регистрационната му карта и в компютъра ви.
— Почакайте секунда, детектив. — Управителят започна да се дразни. — Да, сър. Тук пише, че е наел бял „Форд Контур“. Господин Фриърс наистина записа номера му, когато се настани в хотела. Имам го тук.
— Кажете ми го — прикани го Хансън, който не си записа номера, а го запомни.
— Ще ми се да ви бях от по-голяма полза, детектив.
— Много ми помогнахте, господин Сирсика. Един последен въпрос. Случайно вие, колегите ви или служителите в ресторанта и в магазина за сувенири да сте забелязали някой да посещава господин Фриърс, да вечеря с него или да му се обажда?
— Ще се наложи да разпитам всички — отвърна Сирсика, като вече звучеше доста подразнен.
— Бихте ли го направили, моля? Обадете се и оставете съобщение на този номер — нареди Хансън и му даде личната си линия на работа.
След това използва телефона за еднократна употреба, за да се обади от името на детектив Хатауей на всички агенции за коли под наем на летището. Белият форд беше на „Херц“. Господин Фриърс го наел преди осем дни, при пристигането му в Бъфало, а преди шест дни удължил срока му на ползване. Все още не бил върнат. При удължаването поискал да е без крайна дата. Хансън благодари на служителя и обиколи паркинга на хотела, за да се увери, че колата не е там. Следващата логична стъпка беше да провери полетите, за да разбере дали Фриърс не бе заминал, без да върне колата под наем, но не искаше детектив Хатауей да звъни повече от необходимото.
Белият форд беше паркиран в края на паркинга. Хансън се увери, че никой не го наблюдава, отвори шофьорската врата, провери вътрешността на автомобила — не намери нищо — и натисна копчето за багажника. Нямаше багаж. Фриърс си беше тръгнал с някого.
Хансън се качи в джипа си и пое по „Кенсингтън“ към участъка. По време на пътуването си припомни всичко, което Фриърс беше казал на детектив Пиърсисън, когато докладва, че е забелязал убиеца на дъщеря си на летището. Цигуларят беше обяснил, че не познава никого в Бъфало освен организаторите в „Клайнханс Мюзик Хол“, където беше изнесъл два концерта. Тях и още някакъв човек от годините му в „Принстън“.
Хансън не можеше да затвори очи, докато шофираше, но го направи мислено — номер, който беше усвоил още като дете, когато се опитваше да си спомни цели страници с текст. Дори докато пътуваше по „Кенсингтън“, пред очите му беше докладът на Пиърсисън от разговора му с Фриърс миналата седмица.
Доктор Пол Фредерик. Бивш професор по философия и етика в „Принстън“. Фриърс смяташе, че живее в Бъфало, и го търсеше.
Е, това е добро място, от което да започна разследването, помисли си Хансън. Трябва да намеря този дърт професор Фредерик. Навярно старото ти приятелче е дошло да те вземе от „Шератон“ и ти е казало да зарежеш колата си.
Хансън щеше да се включи в издирването на професор Пол Фредерик. Едва ли щеше да е трудно да го намери. Учителите се навъртаха около училищата чак до смъртта си.
Ами ако Фриърс не беше със старото си приятелче?
Тогава къде си, Джони, момчето ми? С кого си тръгнал тази сутрин?
Хансън не беше особено доволен от развитието на нещата, но всичко това беше като пъзел, а той беше много, много добър в реденето им.
Анджелина Фарино Ферара осъзна по средата на обяда си с Емилио, че заради Джо Курц всички в къщата ще умрат.
Пътуването от „Марина Тауър“ беше спокойно. Мики Кий, убиецът, който винаги придружаваше шофьора на Гонзага, бе изгледал застаналия до Марко Курц и бе попитал къде е Лео.
— Зает е с други неща — отговори Анджелина. — Днес ще ме придружава Хауърд.
— Хауърд? — повтори невярващо Мики Кий. Убиецът на Гонзага имаше малки очички, които не пропускаха нищо, къса черна коса, сресана на една страна, и толкова гладка кожа, че можеше да е на двадесет и пет или на шестдесет години. — От къде си, Хауърд?