Едва след като изядоха супата с Емилио, след като изслуша обясненията му за новото разпределение на наркотиците и проститутките след „сливането“ на двете фамилии и след като им сервираха рибата, Анджелина изведнъж осъзна какво смяташе да направи Джо Курц.
Той не беше дошъл днес, за да огледа мястото или за да накара телохранителите на Емилио да свикнат с него, за да може да се върне по-късно с нея, когато завършеха плана си. Днес беше денят. Анджелина знаеше, че Курц едва ли разполага с нещо по-голямо от джобно ножче, но някак си смяташе да се снабди с оръжие във фоайето — да вземе пистолета на Мики Кий? — да убие убиеца и другите двама бодигардове, да застреля Марко и да дойде в трапезарията.
На Курц не му пукаше, че няма път за бягство за него и за нея. Планът му беше прост — да убие Емилио и всички останали, докато не го застрелят. Може би щеше да я сграбчи и да я използва като човешки щит, докато убиваше дебелото копеле. Елегантно.
— К’во има? — попита Емилио. — Рибата ли не я бива?
Анджелина осъзна, че е вдигнала вилицата си и е спряла да се храни.
— Не, не, хубава е. Просто си спомних, че трябва да свърша нещо. — Избягай. Махай се колкото се може по-бързо оттук. Оцелей.
Как? Дали да кажеше на параноичния Емилио Гонзага, че новият бодигард, който беше довела в имението му, е тук, за да го убие? И че знае за това, защото сама беше аранжирала покушението? Не беше особено умен план.
Фалшиви менструални болки? Тези сицилиански мачовци бяха толкова гнусливи що се отнасяше до женския цикъл, че нямаше да ѝ зададат никакви въпроси дори да си повикаше полицейски ескорт, за да я изведе оттук. Имаше ли време за подобен театър?
От коридора се разнесе някаква врява и Джо Курц влезе в трапезарията с дивашки поглед в очите.
20
Джеймс Б. Хансън паркира своя „Кадилак Ескалейд“ от другата страна на надлеза и тръгна по една отъпкана в снега пътека към железопътните линии. Сега беше обедната почивка на настоящото му амплоа — капитан Милуърт.
От университета казаха, че при тях не работи доктор Пол Фредерик. В телефонните указатели на Бъфало нямаше човек с това име. В участъка имаше само едно досие за човек на име Пол Фредерик — нямаше снимки, отпечатъци, лични данни, а само форма за задържане 326-В, в която се споменаваше, че някакъв скитник Пруно, известен още като Профа, известен още като П. Фредерик, е бил задържан, докато полицията е разпитвала бездомници след убийството на скитник преди две лета. Хансън разговаря с униформения полицай, който беше осъществил разпитите. Ченгето му каза, че този Пруно обикалял улиците и почти никога не ходел в приютите, но си имал любими местенца под надлеза и най-вече една барака до железопътните линии.
Хансън нямаше проблеми с намирането на бараката. Пътеката в снега водеше до нея, а и нямаше други „постройки“ на това място, което сигурно се превръщаше в катун през лятото. Защо този бездомник е тук в такова време?, зачуди се той. Снегът беше спрял, но температурата бе паднала доста и от реката и езерото Ери прииждаше много студен вятър.
— Здравейте? — Хансън не очакваше да получи отговор от бараката и се оказа прав. Всъщност „барака“ беше прекалено щедро определение за тази мизерна купчина от гофрирана ламарина, шперплат и кашони. Той извади своя .38-калибров револвер, който щеше да стане собственост на господин Джо Курц след убийството на Джон Уелингтън Фриърс, наведе се и влезе в бараката, като очакваше да я намери празна.
Не беше. Един стар пияница с палто, който вонеше на урина, седеше до малък котлон. Подът беше от някакъв брезент, през стените духаше, а бездомникът беше толкова надрусан с крек или хероин, че едва забеляза посетителя си. Хансън насочи пистолета в гърдите му и се опита да различи чертите на лицето му на слабата светлина. Набола сива брада, наслоила се мръсотия в гънките на бръчките, кървясали очи, няколко кичура сива коса, останали на петнистото му теме, подсечен пилешки врат, който се губеше в прекалено голямото палто — този човек отговаряше на описанието на Пруно, известен още като Профа, известен още като П. Фредерик, което униформеният полицай му беше дал. Но кой ли бездомник не отговаряше?
— Хей! — изкрещя Хансън, за да привлече вниманието на дрогирания. — Хей, старче!
Кървясалите, воднисти очи на бездомника се обърнаха към капитана. Грубите му пръсти — зачервени и побелели — трепереха. Хансън наблюдаваше вътрешната борба на стареца, който неохотно се опитваше да се съсредоточи.