— Да, левия ѝ бъбрек. Нараняванията ѝ бяха много сериозни.
— Това означава, че дори да се възстанови, постоянно ще бъде застрашена, нали?
— Да, ще е много по-уязвима при бъдещи заболявания и злополуки. И ще е необходим дълъг период на възстановяване. Но племенницата ви ще може да води нормален живот. — Сестрата погледна ръката на Курц, която беше стиснала здраво ръба на бюрото ѝ, и вдигна своята, сякаш имаше намерение да го докосне, но бързо я отдръпна. — Доктор Сингх ще се освободи много скоро, ако желаете да поговорите с него за нараняванията на брат ви…
— Не — отвърна Курц.
Той се качи с асансьора до шестия етаж и тръгна по коридора към стая 623. Беше извадил .40-калиброния „Смит и Уесън“ още в кабината и сега го държеше в дясната си ръка, като бе спуснал дългия ръкав на откопчаното си палто да го прикрие. Спря се през три врати от стаята на Рафърти.
Една полицайка в цивилни дрехи, вероятно дошла заради опита за изнасилване, и едно отегчено униформено ченге седяха на сгъваеми столове точно пред болничната му стая. Курц остана на мястото си около минута, но когато цивилната го погледна, влезе през първата до него врата. Някакъв много стар човек спеше или беше в кома на единственото заето легло. Очите му бяха хлътнали в главата му като на едноседмичните трупове, които Курц беше виждал. Той прибра пистолета в кобура на колана си и остана до леглото на стареца за минута. Сбръчканата му ръка беше цялата в петна и посиняла от системите. Пръстите му бяха свити, а ноктите — дълги и жълти. Курц го докосна по ръката, преди да излезе и да се качи в асансьора до паркинга.
„Порше Бокстър“ беше красив спортен автомобил, но се държеше ужасно в сняг и лед. Курц тъкмо пътуваше на юг по „Кенсингтън“ към центъра и „Марина Тауър“, когато мобилният му телефон иззвъня отново.
— Успя ли да видиш Рейчъл, Джо? Как е тя?
Курц предаде на Арлен казаното от сестрата.
— А Доналд Рафърти?
— Няма да преживее катастрофата — отвърна той.
Секретарката помълча около минута.
— Смятах да отида до болницата, тъй като господин Фриърс каза, че няма проблем, но госпожа Кембъл, една от по-възрастните ми съседки, ми се обади и ме уведоми, че някакъв подозрителен мъж със сив форд е паркирал пред къщата ѝ, на половин пресечка надолу по улицата.
— Мамка му — каза Курц.
— Госпожа Кембъл се обадила в полицията.
— И?
— Наблюдавах през щорите ми. Пристигна патрулка и единият от униформените полицаи отиде при паркираната кола. Онзи в нея му показа нещо и патрулката бързо се изнесе.
— Вероятно в паркираната кола е един от двамата детективи от отдел „Убийства“, които ме следят — Брубейкър или Майърс — каза Курц. — Възможно е обаче да е Хансън… капитан Милуърт. Не знам как е направил връзката с Фриърс, но…
— Използвах бинокъла на Алън. Някакъв дебелак е, почти плешив. Не е много висок. С кафяв костюм.
— Това е Майърс. — Курц зави с поршето към изхода на Ийст Фери, направи бърз обратен завой и се върна на магистрала „Кенсингтън“ в посока Чийктуага. — Арлен, не знаем дали Брубейкър и Майърс не работят пряко за Хансън. Не мърдай от къщата си. Ще дойда след петнадесет минути.
— И какво ще направиш, Джо? Предлагам да взема господин Фриърс и двамата да отидем при Гейл?
— Можете ли, да излезете, без да ви видят?
— Разбира се. Ще минем през навеса и по алеята до дома на семейство Дзвриски. Мона ще ми заеме комбито на бившия си съпруг. Гейл е на работа, но знам къде държи резервния ключ. Ще оставим детектив Майърс да си седи на улицата цял ден.
Курц намали скоростта си до сто и десет.
— Не знам…
— Джо, има още нещо. Проверих служебната ни електронна поща оттук. Някой ти е изпратил писмо на моя имейл. Получено е в един часа на обяд и е подписано от „П.“.
Пруно, помисли си Курц. Вероятно проверяваше дали са се срещнали с Фриърс.
— Вероятно не е важно — каза той.
— В писмото пише, че е спешно, Джо. Нека ти го прочета: Джоузеф, от изключителна важност е да се срещнем колкото се може по-скоро на мястото, на което се случи онова нещо в онази нощ в средата на лятото. Много е спешно. П.
— О, човече — отвърна Курц. — Добре. Обади ми се веднага след като отидете в дома на Гейл. — Той сгъна телефона си, сви към изхода за „Делаван авеню“, продължи една пресечка на изток и ускори на юг по „Филмор“.
Едно време главната гара на Бъфало представляваше голям и внушителен комплекс, но сега, изоставена вече десетилетие, приличаше на истинска развалина. В средата на основното здание се издигаше двадесететажна кула, която беше като излязла от филма „Метрополис“ на Фриц Ланг. От всяка от страните ѝ — на нивото на дванадесетия етаж — бяха монтирани несъразмерни часовници, които бяха спрели на различен час. На стотиците счупени прозорци бяха останали парчета стъкло, които правеха бездруго грозната фасада да изглежда още по-зловещо. Освен двата главни входа на двадесететажната кула, основната пететажна сграда на гарата разполагаше с още четири големи сводести входове с козирки, които щяха да паснат чудесно на някой хангар и едно време позволяваха на хилядите пътници да влизат и излизат от огромния комплекс без ненужно блъскане.