Днес нямаше тълпи, които да се блъскат. Дори хълмистата алея към изоставения паркинг беше затрупана със сняг. Курц паркира поршето на една странична улица и мина покрай каменната бариера, поставена на алеята, за да не позволява на автомобилите да влизат. Нарушители, бездомници и хлапета, дошли да счупят малкото останали здрави прозорци, бяха оставили безброй следи в снега и Курц не можеше да прецени кой и кога беше минавал оттук. Той последва някои следи покрай оградата на гарата и стигна до място, на което беше отрязано около метър от нея точно под табелите „Не преминавай“. Мина под масивната козирка, където на ръждясалите метални табели все още личаха надписите „НЮ ЙОРК“ и „БЪФАЛО“. Големите врати бяха запечатани с ламарина и шперплат, но единият от прозорците не беше и Курц мина през него.
Вътре беше много по-студено, отколкото вън. И по-тъмно. Високите прозорци, които някога бяха пропускали слънчевата светлина и бяха огрявали войниците, напускащи плачещите си семейства, за да се включат във Втората световна война, сега бяха тъмни и заковани. Няколко изплашени гълъба полетяха в огромното мрачно помещение при появата на Курц.
Местата за чакане и рампите към пероните бяха пусти. Той се качи по едно малко стълбище към кулата, в която някога се помещаваха кабинетите на служителите на железницата, изкърти един лист шперплат и тръгна бавно по тесните коридори към главната зала. Наоколо прибягваха плъхове. Прелитаха гълъби.
Курц извади пистолета си, вкара патрон в цевта и свали оръжието до тялото си, когато влезе в просторната и тъмна зала.
— Джоузеф. — Шепотът се беше разнесъл от другия край, на дванадесет метра от него, но там имаше само сенки и стари пейки.
Той вдигна донякъде пистолета си.
— Тук горе, Джоузеф.
Курц пристъпи в мрака и огледа тъмните мецанини. Една сянка го викаше.
Той намери стълбището и се качи по него, като остави следи в прахта зад себе си. Старецът го чакаше до парапета на втория мецанин. Носеше някакъв издут сак.
— Много интересна акустика — каза Пруно. Лицето му изглеждаше още по-бледо от обикновено на слабата светлина. — Случайно са направили „шепнеща галерия“, когато са построили тази зала. Всички издадени тук звуци се събират в онзи ъгъл там долу.
— Аха. Какво става, Пруно? Интересуваш се от Фриърс ли?
— От Джон ли? — учуди се бездомникът наркоман. — Да, интересно ми е да науча какво става с него, след като аз ви свързах, но предположих, че си отказал да му помогнеш. Все пак мина цяла седмица. Ако трябва да бъда честен, Джоузеф, почти забравих.
— За какво ме повика тогава? И защо тук? — Курц посочи тъмната зала и още по-тъмните мецанини. — Доста е далеч от обичайните ти местенца.
Пруно кимна.
— Изглежда, че в покоите ми има истински мъртвец.
— Мъртвец? Кой?
— Не го познаваш, Джоузеф. Мой познат, бездомник. Мисля, че името му беше Кларк Пович, бивш счетоводител, но през последните петнадесет години другите наркомани и жители на улицата го познават като Тайпи.
— От какво е умрял?
— От куршум — отвърна Пруно. — Или, ако трябва да предположа, от два куршума, макар че не съм криминалист.
— Някой е застрелял приятеля ти в бараката ти?
— Не ми е точно приятел, но понякога, в това студено време, Тайпи се радва на гостоприемството ми — и най-вече на котлона ми — когато ме няма.
— Знаеш ли кой го е убил?
— Имам своите предположения. Но в тях няма никакъв смисъл, Джоузеф.
— Слушам те.
— Една моя позната, дама на име Тюела Дийн — предполагам, че би я нарекъл бездомница — е била навън днес, неволно скрита под завивката си от вестниците на ъгъла на „Елмууд“ и „Маркет“ когато чула някакъв полицай да говори по радиостанцията или телефона си пред спряната си патрулка. Полицаят давал насоки къде се намира резиденцията ми и споменал името ми… по-точно имената ми… и дори осигурил мое описание на събеседника си. Според госпожа Дийн тонът на полицая бил някак си раболепен, все едно разговарял с висшестоящ. Тя случайно ми спомена това, когато я видях близо до Ейч Ес Би Си Арена, преди да се прибера у дома и да намеря тялото на Тайпи.