Курц си пое голяма глътка студен въздух.
— Тази госпожа Дийн чула ли е името на другия човек?
— Всъщност го е направила. Капитан Милуърт. Предполагам, че става въпрос за капитан на полицията.
Курц изпусна въздуха.
— На пръв поглед няма никаква връзка — каза Пруно, — тъй като полицейските капитани не убиват бездомници, но ще е голямо съвпадение, ако двете неща не са свързани. Също така има още едно малко съвпадение, което ме тревожи.
— Какво?
— Един непознат човек, който разполага само с моето описание, може да обърка Тайпи за мен. Всъщност би си помислил, че съм аз.
Курц хвана стария си приятел през палтото и другите му парцали за лакътя.
— Хайде — каза му нежно той и чу как шепотът му заехтя в мрака долу, — да се махаме оттук.
23
Хансън не можа да се свърже с доктор Хауърд Конуей по телефона и това го обезпокои. Даже много го обезпокои. Замисли се дали да не прескочи до Кливланд, за да го провери — за да се увери, че дъртакът не е умрял или избягал — но просто нямаше време. Прекалено много неща се случваха прекалено бързо и още повече щяха да се случат още по-бързо през следващите двадесет и четири часа.
Отмени срещите си през останалата част от следобеда, звънна на Дона, за да ѝ каже, че скоро ще се прибере у дома, обади се на Брубейкър, за да провери дали не е намерил Курц в офиса или в дома му, после се обади и на Майърс, за да се увери, че наблюдава дома на секретарката, след което пое към един западнал индустриален хладилен комплекс до река Бъфало. Зад една изоставена мелница се намираха редица хладилни помещения — всяко от тях със свой собствен генератор — отдадени под наем на ресторантьори, месари и други, нуждаещи се от допълнителни фризери. Хансън беше наел такова още преди девет месеца, когато докара един хладилен камион от Маями.
Той отключи двата скъпи катинара, с които заключваше помещението, и влезе в него. Пет половинки от говеда висяха от куки. Беше планирал да използва едната от тях за партито, което смяташе да организира през юли в дома си в Тонауанда за детективите си и съпругите им, но май нямаше да е в Бъфало по това време. На задната стена бяха наредени високи телени стелажи, на които бяха сложени четири дълги найлонови чували с още замразено месо.
Хансън отвори онзи на средния стелаж. Господин Гейбриъл Кендал, петдесетгодишен, със същите височина, тегло и фигура като Джеймс Б. Хансън, се пулеше през скрежа върху очите му. Устните на трупа бяха сини и свити, замръзнали в позицията, в която доктор Конуей му беше направил дентална снимка в Кливланд предното лято. Всичките четирима мъже, складирани тук, бяха в сходно състояние. Хансън беше избрал Кендал за самоубийството на капитан Робърт Гейнс Милуърт и стоматологичният му картон трябваше да бъде подготвен.
Но това щеше да стане, ако успееше да се свърже с онзи дърт тъпак Конуей.
Доволен, че никой не беше влизал във фризера и не бе намерил съдържанието му, Хансън закопча чувала, заключи хладилното помещение след себе си и се прибра у дома с кадилака си. От гледката на висящото говеждо огладня. Използва мобилния си телефон, за да се обади на Дона и ѝ каза да зареже всякакви планове за вечеря, тъй като смяташе да изпече пържоли.
Домът на Гейл, зълвата на Арлен, се намираше на втория етаж на стара двуетажна къща на „Колвин авеню“, северно от парка. Тя беше разведена и караше двойна смяна в болницата. Арлен обясни, че зълва ѝ ще спи там и ще се прибере чак през късния следобед на следващия ден. Чудесно, помисли си Курц, когато секретарката му отключи вратата и поведе двама им с Пруно към страничното стълбище. Той огледа бежанците, които беше събрал горе — Фриърс прегръщаше нежно Пруно, сякаш старецът наркоман не вонеше като писоар, а Арлен все още носеше .45-калибровия пистолет в джоба на жилетката си. Въпреки всичките години като частен детектив, през които Курц ползваше Пруно за уличен информатор, секретарката му едва сега се срещаше с него и двамата бяха заети да се запознаят и да си разменят любезности. Джо — един самотник в живота — беше започнал да се чувства като Ной и си каза, че вероятно ще има нужда от по-голям кивот, ако бежанският му лагер продължаваше да расте.
Четиримата се разположиха в малката дневна. От близката кухня се носеха приятни миризми на готвено. От време на време Арлен ставаше, за да провери нещо и разговорът секваше до завръщането ѝ.