— Какво става, господин Курц? — попита Джон Уелингтън Фриърс, когато всички се събраха отново заедно като щастливо катеричо семейство.
Бившият частен детектив свали палтото си — в малкото жилище беше горещо — и разказа всичко, което знаеше за Джеймс Б. Хансън в ролята му на капитан Робърт Милуърт от отдел „Убийства“.
— Този зъболекар… Конуей… ти е признал това? — попита Пруно.
— Не с толкова много думи — отвърна Курц. — Но да приемем, че информацията е потвърдена от него.
— Предполагам, че животът на този доктор Конуей не струва кой знае колко вече — каза Фриърс.
Курц нямаше как да не се съгласи.
— Какво мислиш, Джо, как този Милуърт… Хансън… е направил връзката между господин Фриърс и теб? — попита Арлен.
— Не сме сигурни, че я е направил.
— Би било опасно да предполагаме нещо друго — каза цигуларят.
— Ще е глупаво — отвърна Пруно — да градим плановете си на предположения относно намеренията на врага… Трябва да преценим способностите му и да се подготвим според заключенията си.
— Е, Капитан Убийство е способен да впрегне целия полицейски участък в търсенето на господин Фриърс и останалите от нас — заяви Арлен.
Курц поклати глава.
— Не и без да рискува прикритието си. Не трябва да забравяме, че Хансън не е истинско ченге.
— Не е — съгласи се Фриърс. — Той е сериен изнасилвач и убиец на деца.
Всички млъкнаха за известно време след тези думи.
Най-накрая Арлен попита:
— Той може ли да ни проследи дотук, Джо?
— Съмнявам се. Не и ако Майърс не те е проследил.
— Не е — отвърна секретарката. — Уверих се, че никой не ни следи. Но ще станат подозрителни, когато утре не излезем от къщата ми с господин Фриърс.
— Или когато не пуснете лампите тази вечер — намеси се Пруно. Навън се стъмваше.
— Оставих осветлението в дневната на таймер, който използвам, когато съм на почивка — отвърна Арлен. — Сега е пуснато и ще изгасне в единадесет.
Курц, който изведнъж се почувства изтощен, се хвана за думата ѝ.
— Ти пък кога си ходила на почивка?
Секретарката му го изгледа. Той прие това като знак да се откаже.
— Трябва да върна една кола — каза Курц, стана и си взе палтото.
— Не и преди да си ял — спря го Арлен.
— Не съм гладен.
— Така ли? Кога за последно яде, Джо? Обядвал ли си?
Курц се замисли. Последно хапна кифла с кафе на онази отбивка на щатската магистрала по време на среднощното си пътуване от Кливланд. През целия ден не беше ял, а предната вечер не беше спал.
— Всички ще похапнем добре — каза Арлен с тон, който не търпеше възражения. — Направих много спагети, хляб и печено говеждо. Всички разполагате с около двадесет минути, за да се измиете.
— На мен ще ми трябва цялото това време — оплака се Пруно.
Курц се засмя, но старецът го изгледа, взе си парцаливия сак и отиде в банята с достойнство.
Семейството на Робърт Гейнс Милуърт — съпругата му Дона и четиринадесетгодишният му доведен син Джейсън — вечеряха като семейство всяка вечер, защото Джеймс Хансън знаеше, че е много важно семействата да се хранят заедно. Тази нощ храната им се състоеше от пържоли, салата и ориз. Дона пиеше вино. Хансън не употребяваше алкохол, но позволяваше на съпругите си да го правят, стига да е в умерени количества.
Докато се хранеха, Дона говореше за работата си в библиотеката. Джейсън пък за баскетбол и хокей на лед. Хансън ги слушаше и обмисляше следващия си ход в тази толкова интересна игра на шах, в която беше въвлечен. В един момент се усети, че оглежда трапезарията — картините, рафтовете в дневната, скъпите мебели и холандския порцелан. Щеше да е жалко всичко това да бъде погълнато от пожара. Но Джеймс Б. Хансън не поставяше материалното пред по-важните духовни ценности.
След вечерята щеше да слезе долу в кабинета си с мобилния си телефон, в случай че Брубейкър и Майърс му се обадеха, и да размишлява какво да направи утре и в предстоящите няколко дни.
Това беше една странна вечеря за Курц — хубава вечеря, с много спагети, печено, сос, истински хляб, полезна салата и кафе, но все пак странна. Отдавна не беше ял домашно приготвена храна с други хора. От колко време? Дванадесет години. Дванадесет години и един месец. Онази вечеря със Сам в дома ѝ, също ядоха спагети през онази нощ, с бебето, което вече прохождаше, седнало на висок стол — не в бебешки стол, защото нямаше табла пред него… как го беше нарекла Сам? „Младежки стол“. Малката Рейчъл си седеше в младежкия стол на масата, тракаше, дърпаше салфетката на Курц и бърбореше, докато Сам му разказваше за интересния случай, по който работеше — някаква изчезнала тийнейджърка; бяха замесени и наркотици.