Курц спря да яде. Само Арлен го забеляза, но побърза да извърне поглед.
Пруно се беше изкъпал и избръснал в банята. Кожата му беше зачервена и изглеждаше като попарена. Ноктите му пак бяха жълти и напукани, но не и мръсни, а оредяващата му сива коса — от която Курц беше виждал единствено някой и друг паднал кичур изпод шапката му — беше сресана назад. Той носеше костюм, който бе излязъл от мода поне преди двадесет години и вече му беше голям. Слабото му тяло се губеше в него, но също така бе чист. Как?, зачуди се Курц. Как този стар наркоман успяваше да запази костюма си чист, след като живееше в бърлога, направена от кашони?
Пруно — или „доктор Фредерик“, както се обръщаше Фриърс към него — изглеждаше по-стар, по-немощен и по-уязвим без защитните пластове мръсотия и парцали. Въпреки това старецът стоеше изправен на масата, докато се хранеше, пиеше, кимаше с глава, когато го питаха дали иска още храна, и говореше с Джон Уелингтън Фриърс със спокоен глас. Оказа се, че Фриърс е бил негов студент в Принстън. Картината наистина беше интересна — един възрастен мъж, който умираше от рак, и още по-старият му учител, облечен в своя раиран костюм, разговаряха за гения Моцарт, за Палестинската ситуация и за глобалното затопляне.
Курц поклати глава. Не си беше сипал вино, тъй като вече беше прекалено изморен, а искаше да е с трезв ум още няколко часа до завършека на този безкраен ден, но повече не можеше да изтърпи. Случващото се не беше просто нереално, то бе сюрреалистично. Нуждаеше се от питие.
Арлен отиде с него в кухнята.
— Зълва ти има ли някакъв алкохол в къщата? — попита той.
— В горния шкаф. „Джони Уокър“ с червен етикет.
— Ще свърши работа. — Курц си наля три пръста.
— Какво има, Джо?
— Нищо. Освен онзи полицейски капитан и сериен убиец, който ни е погнал всичките. Всичко е чудесно.
— Мислиш за Рейчъл.
Курц поклати глава и отпи от питието си. Двамата възрастни мъже се разсмяха на нещо в трапезарията.
— Какво смяташ да правиш по въпроса, Джо?
— Какво имаш предвид?
— Знаеш какво имам предвид. Не можеш да я оставиш да продължи да живее с Доналд Рафърти.
Той сви рамене. Спомни си как скъса снимката на мъртвата дъщеря на Фриърс — Кристъл — и остави парчетата на надраната маса в „Блус Франклин“.
Арлен си запали цигара и взе една малка купичка, която да ползва за пепелник.
— Гейл не ми позволява да пуша в къщата ѝ. Ще побеснее, когато утре се прибере от работа.
Курц разгледа кехлибарената течност в чашата си.
— Какво ще стане, ако полицията не арестува Рафърти, Джо?
Той отново сви рамене.
— Или пък ако го направят? — Арлен не се отказваше. — И в двата случая Рейчъл ще е под заплаха. Ще я пратят при приемни родители? Саманта нямаше други роднини. Само бившият ѝ съпруг. Освен ако той има семейство, което да се погрижи за нея.
Курц си наля още един пръст от уискито. Единствените живи роднини на Рафърти бяха онази кучка майка му, която също беше алкохоличка и живееше в Лас Вегас, и по-малкият му брат, който лежеше в щатския затвор на Индиана за въоръжен грабеж. Знаеше всичко това, защото беше подслушвал телефонните им разговори.
— Ако отиде в някакъв временен приемен дом… — започна Арлен.
— Слушай — прекъсна я Курц и удари силно празната си чаша в плота, — какво, по дяволите, искаш да направя?
Секретарката му примига насреща му. Джо Курц никога не ѝ беше крещял през всичките години, в които работеха заедно. Тя издиша цигарен дим и изтръска пепелта в красивата малка купичка, която ползваше за пепелник.
— ДНК тест — отвърна тя.
— Какво?
— ДНК тестът ще докаже, че ти си бащата, Джо. Можеш да…
— Да не си се побъркала, мамка му? Бивш затворник, който е лежал за непредумишлено убийство? Бивш частен детектив, който никога няма да си върне разрешителното? Човек, който го очакват поне три смъртни присъди, ако го пипнат? — Курц се засмя. — Да, не виждам причина съдът да не ми присъди детето. Освен това не знам със сигурност дали аз съм…
— Недей — прекъсна го Арлен и вдигна пръст. — Не го изричай дори. Не се преструвай пред мен, че си го мислиш.
Курц отиде в малката дневна, взе си палтото и .40-калибровия „Смит и Уесън“, слезе по стълбите и излезе от къщата. Навън беше тъмно и отново беше завалял сняг.
24
— Тъкмо смятах да се обадя в полицията и да съобщя за откраднато порше — каза Анджелина Фарино Ферара.