— Тази малка електрическа карта е много полезна — отвърна Курц. — Пуска те в гаража и в асансьора. Така е много удобно.
— Надявам се да си паркирал колата ми на мястото ѝ. И се моли да няма никакви драскотини.
Той не ѝ обърна внимание и отиде в средата на дневната на пентхауса. През панорамния прозорец на източната стена се виждаха светлините от центъра на Бъфало, които проникваха през сипещия се сняг. На запад тъмнееха реката и езерото, на чийто черен фон блещукаха само светлините на няколко далечни кораба.
— Трябва да се отървем от Лео — каза Анджелина.
— Знам. Имаше ли някакви проблеми с Марко?
— Не. Закопчан е с белезници в банята. Изглежда ми малко развеселен от цялата тази ситуация. Май ще се окаже по-умен, отколкото го мислех.
— Може. Има ли някой на долния етаж?
— Там работят петима души — не са биячи, а счетоводители — но си тръгват в шест. Марко и Лео бяха единствените, които използваха жилищните помещения там.
— Смятах, че Стиви е наел нови хора от изток.
— Така е. Осем момчета, ако не броим Марко и Лео. Само че те са навън и се занимават с управляването на останките от бизнеса на брат ми, с курвите му и хазарта. Работата им е ежедневна. Не се навъртат често наоколо.
— А кой го прави?
— Албърт Бел е адвокатът, който играе ролята на посредник между Стиви и мен. Обикновено с господин Бел се срещаме всяка събота.
— А Марко и Лео се обаждат на Малкия Скаг по телефона всяка сряда?
— Да. Стиви звъни на адвоката си. Обаждането се пренасочва към Момчетата. Нямам представа къде го приемат.
— Марко ще ни каже — отвърна Курц. Чувстваше се много изморен. — Готова ли си да преместим замразената стока?
— Ще сляза долу и ще закарам линкълна до асансьора.
— Ще ми трябва голям сак за костюми, чаршаф или нещо такова.
— Използвах завесата от баня — отвърна Анджелина. — Има голяма синя риба на нея. Вече се погрижих.
Шофираше Анджелина. Поеха на юг по моста Бъфало Скайуей покрай езерото. Снегът се беше усилил и не само че видимостта беше ограничена до два конуса светлина, но и асфалтът беше заледен и много коварен. Единствено тежестта на линкълна им помагаше да не занесат, когато задните гуми се плъзгаха в леда. Курц си представяше как закъсват и как някой добродушен полицай идва да им помогне, като отваря багажника за веригите и…
— Далеч ли отиваме? — попита той.
— Не. Близо до Хамбърг.
— Какво има близо до Хамбърг?
— Баща ми и по-големият ми брат бяха наели една барака за риболов на лед. Понякога вземаха малкия Стиви с тях, но той само хленчеше и се цупеше. Аз също ги придружих на няколко пъти. Ако има нещо по-глупаво от това да седиш в леденостудена барака и да се взираш в някаква дупка в леда, то не знам какво може да е. Но някои от старите капота все още изваждат бараката, макар че никой от фамилията Фарино вече не я използва.
— Не знаех, че хората ловят риба в ледена дупка на езерото Ери. Достатъчно дебел ли е ледът, че да се ходи по него?
— Не само да се ходи, но и да се отиде с кола.
— Няма ли големи кораби, които още плават в езерото?
— Има.
Това беше всичко, което Курц искаше да чуе по темата. Той се опита да остане буден, докато големият линкълн си проправяше път през силния сняг. След като слязоха от моста Скайуей и продължиха по магистрала 5 през малките крайбрежни забележителности Локсли Парк и Маунт Върнън, вече не бяха толкова тормозени от заледявания, но снегът беше по-зле.
— Още ли си с мен в това, Курц?
Гласът на жената го извади от унеса му.
— В какво да съм с теб?
— Сещаш се, Гонзага.
— Не знам.
Анджелина продължи да шофира в мълчание няколко минути.
— Защо не ми кажеш какъв ти е истинският план — прикани я Курц. — Какви са дългосрочните ти цели. Засега се опитваш да ме използваш като някакъв проклет атентатор самоубиец на „Хамас“.
— И ти ме използва. Днес беше готов да ме пожертваш, за да се докопаш до Емилио.
Курц сви рамене. Зачака.
— Когато Стиви излезе от „Атика“ тази пролет, вече ще е прекалено късно — проговори най-накрая Анджелина. — Ще съм прецакана. С фамилията Фарино ще е свършено. Стиви смята, че може да яхне този тигър, но Емилио ще го смаже за шест седмици. Дори за по-малко.
— Е, и? Винаги можеш да се върнеш в Италия или да отидеш някъде другаде. Нали?
— Не — отвърна жената, като метна думата подобно на копие. — Майната му на всичко. Фамилията Гонзага планира това… това изтребване… на Фарино от много, много дълго време. Бащата на Емилио направи засада на моя и го остави инвалид преди шестнадесет години. Емилио ме изнасили преди седем години, за да се подиграе с фамилията ни. Няма да им позволя да затрият семейството ми, без да се боря. — Тя намали, потърси пътна табела през вихрушката и зави вдясно към езерото.