— Да убием Стиви? — Анджелина не звучеше особено шокирана от идеята.
— Не е задължително. Просто ще се отървем от предимството му.
— Слушам те.
Курц поклати глава. Огледа подземния паркинг и се сети, че волвото му все още е паркирано пред Спортния клуб на Бъфало. Малкото сладко порше нямаше да успее да мине през този сняг. И къде ще отида? Вероятно Хансън наблюдаваше хотелската му стая в „Ройъл Делауеър Армс“ и офиса му. Малкият апартамент на Гейл пък беше пренаселен тази вечер — цигулар на дивана, бездомник на пода и така нататък — и се измори още повече.
— Трябва да ме закараш до спортния клуб — каза глуповато Курц. Може би щеше да спи в колата там.
— Забрави — отвърна Анджелина. — Тази вечер ще останеш в пентхауса.
Той я изгледа.
— Спокойно. Не съм решила да те съблазня, Курц. А и изглеждаш прекалено претрепан, за да ме впечатлиш. Просто искам да чуя плана ти. Няма да си тръгнеш, докато не ми го разкриеш.
— Трябва ми експерт по влизане с взлом — каза той. — Семейството ти трябва да познава някой много добър в преодоляването на охранителни системи. Може би дори в отварянето на сейфове.
Анджелина се засмя.
— Какво ти е толкова забавно? — попита Курц.
— Ще ти кажа горе. Можеш да спиш на ъгловия диван в дневната. Ще си запалим камината, ще си сипем по бренди и ще ти кажа какво ми е толкова забавно вместо приказка за лека нощ.
25
Джеймс Б. Хансън се събуди освежен, отпочинал и твърдо решен да мине в атака. Прави любов с много изненаданата си съпруга — само той знаеше, че това почти със сигурност щеше да е последният им път, тъй като планираше да изчезне, преди края на предстоящия уикенд — и дори докато я караше да стене, си мислеше, че беше прекалено пасивен в случая Фриърс-Курц и че е време да възвърне надмощието си. Джеймс Б. Хансън беше гросмайстор, но предпочиташе нападението пред защитата. Сега реагираше на събитията, а не беше проактивен. Време бе да поеме юздите. Днес щяха да умрат хора.
Съпругата му простена едва от слабия си оргазъм и той послушно я последва, като изрече молитва към своя Господ и Спасител, докато свършваше. Стана, изкъпа се, препаса своя 9-милиметров „Глок“ и тръгна за работа.
Хансън отиде в службата и остана достатъчно дълго в кабинета си, за да може „Капитан Милуърт“ да разчисти графика си освен от задължителната среща с бойскаутите в 11:30 часа и обяда с началника на полицията и кмета час по-късно. Обади се на двамата детективи. Майърс наблюдаваше къщата на секретарката на Курц в Чийктуага, след като беше поспал няколко часа, а Брубейкър бе проверил хотел „Ройъл Делауеър Армс“ и офиса на Курц в центъра, но и там не извадиха никакъв късмет. Хансън нареди на Брубейкър да се присъедини към Майърс в Чийктуага и обеща да отиде при тях.
Слезе в сутерена, за да вземе малко тактическа екипировка.
— Уха, капитане — каза сержантът в кабинката зад решетките, — да не започвате война?
— Ще проведа тактическо упражнение за няколко от момчетата ми — отвърна Хансън. — Не мога да позволя на детективите ми да надебелеят и да станат мързеливи, докато Отделът за спешна помощ и Специалният отряд се забавляват, нали?
— Не, сър — съгласи се сержантът.
— Ще докарам кадилака си. Искам да те помоля да опаковаш всичко това в два големи сака и да го занесеш до задната врата?
— Да, сър — отвърна доста неохотно ченгето. Не беше негова работа да мъкне сакове по задното стълбище, но капитан Робърт Гейнс Милуърт имаше репутацията на злопаметен и лишен от чувство за хумор началник.
Хансън подкара автомобила си през силния сняг към Чийктуага и се замисли колко лесно щеше да е всичко това, ако можеше просто да повика десетима от детективите си в конферентната зала и да ги изпрати след Фриърс и Курц — да проверят всеки хотел и мотел в Бъфало, да проследят всяко движение на кредитни карти и да тръгнат от врата на врата. Усмихна се при тази мисъл. Години наред Джеймс Б. Хансън беше самотник, но сега беше заразен от заобиколената от много хора личност на капитан Милуърт. Е, ще трябва да се оправям само с Брубейкър и Майърс. Не беше особено хубаво, че трябваше да разчита на мръсно корумпирано ченге и на дебел лентяй, но смяташе да ги използва и да се отърве от тях през следващите няколко дни.
Мръсното корумпирано ченге и дебелият лентяй ядяха понички в понтиака на Майърс, паркиран от другата страна на улицата на къщата на Арлен Димарко.
— Не се е случило нищо, капитане — докладва Брубейкър. — Не е излизала дори да си вземе вестника.