— Колата ѝ все още е в гаража — съобщи очевидното Майърс. Алеята беше покрита с петнадесет сантиметра сняг, в който нямаше никакви следи от гуми.
Хансън погледна часовника си; все още нямаше 8:30 часа.
— Защо не отидем да им кажем „добро утро“?
Двамата детективи го изгледаха над надъвканите си понички и димящото си кафе.
— Имаме ли заповед, капитане? — попита Майърс.
— Имам нещо по-добро — отвърна Хансън. Тримата мъже слязоха от колата. Навън продължаваше да вали сняг. Капитанът отвори багажника на джипа си ѝ подаде пневматичния таран на Майърс. — Брубейкър, извади си оръжието. — Самият той извади своя глок, вкара патрон в цевта и прекоси улицата.
Хансън почука три пъти на вратата на къщата на Арлен, изчака секунда, застана от едната ѝ страна и кимна на Майърс. Дебелакът изгледа Брубейкър, сякаш оспорваше заповедта, но накрая вкара в действие тарана. Вратата полетя навътре и докато падаше, скъса веригата.
Хансън и Брубейкър влязоха с високо вдигнати пистолети, които държаха в две ръце, и ги размахаха, докато оглеждаха наоколо. Дневната беше чиста. Трапезарията — чиста. Кухнята — чиста. Спалните и баните — чисти. Мазето и мокрото помещение — чисти. Върнаха се в кухнята и си прибраха оръжията.
— Този шибаняк почва да ми лази по нервите — каза Майърс, остави тарана на масата и си раздвижи пръстите.
Хансън не му обърна внимание.
— Сигурен ли си, че имаше някой в къщата, когато застъпи на пост?
— Да — отвърна дебелото ченге. — Вчера следобед видях една жена в дневната, преди да дръпне завесите. Лампите бяха изгасени около единадесет часа.
— Лампите сигурно са били на таймер — сопна се Хансън. — Кога за последно забеляза движение вътре?
Майърс сви рамене.
— Не знам. Все още не се беше стъмнило. Може би около четири. Четири и половина.
Капитанът отвори задната врата. Дори наскоро натрупалият сняг не можеше да скрие леките следи в задния двор.
— Останете няколко крачки назад — каза той и без да си прави труда да вади пистолета от кобура си, последва следите в снега, които го отведоха до порта, алея и друг заден двор.
— Имаме ли от тези заповеди и за тази къща? — попита Брубейкър от двора, когато Хансън отиде до задната врата.
— Млъквай — нареди му капитанът и почука.
Жена на седемдесет и няколко години надникна предпазливо през завесите на кухненския прозорец. Хансън вдигна златистата си значка.
— Полиция. Моля отворете вратата. — Тримата полицаи зачакаха безкрайната поредица от резета, ключалки и вериги да бъде отключена.
Те влязоха в кухнята на старицата. Хансън кимна на Брубейкър, който повика Майърс и двамата отидоха да претърсят другите стаи на къщата, докато домакинята кършеше ръце.
— Госпожо, аз съм капитан Милуърт от полицията на Бъфало. Съжалявам, че ви безпокоим тази сутрин, но търсим една от съседките ви.
— Арлен? — попита старицата.
— Госпожа Димарко, да. Виждали ли сте я? Много е важно.
— Загазила ли е, господин полицай? Тя ме накара да не казвам на никого, но…
— Да, госпожо. Имам предвид, не, госпожа Димарко няма проблеми с нас, но смятаме, че може да е в опасност. Опитваме се да я намерим. Как се казвате, госпожо?
— Дзвриски.
— Кога я видяхте за последно, госпожо Дзвриски?
— Вчера следобед. Веднага след „Колелото на късмета“.
— Около четири и половина?
— Да.
— Сама ли беше?
— Не. С нея имаше някакъв негър. Сметнах това за много странно. Тя негова заложница ли е, господин полицай? Имам предвид, че ми се стори доста необичайно. Арлен не изглеждаше изплашена, но мъжът… Имам предвид, че беше много приятен… но сметнах, че всичко това е много странно. Той отвлякъл ли я е?
— Точно това се опитваме да разберем, госпожо Дзвриски. Това ли е мъжът? — Хансън ѝ показа снимка на Джон Уелингтън Фриърс.
— О, господи, да. Опасен ли е?
— Знаете ли къде отидоха?
— Не. Не знам. Заех на Арлен колата на господин Дзвриски. Имам предвид, че аз почти не я карам вече. Малкият Чарлз от нашата улица ме кара на местата, на които трябва да отида…
— Каква марка е колата, госпожо Дзвриски?
— О… комби е. „Форд“. Къртис винаги купуваше фордове от автокъщата на „Юниън“, дори когато…
— Помните ли модела и годината на комбито, госпожо?
— Модел? Имате предвид другото име? Освен „Форд“, нали? Господи, не. Колата е голяма, стара, сещате се, украсена с фалшиво дърво от двете страни.
— „Кънтри Скуайър“? — попита Хансън.