Брубейкър и Майърс се върнаха в кухнята с прибрани оръжия. Брубейкър поклати глава. Нямаше друг в къщата.
— Да, сигурно. Може би е точно този модел.
— Стара ли е колата? — продължи капитанът. — Предполагам, че е от седемдесетте години?
— О, не, господин полицай. Не е толкова стара. Къртис я купи в годината, в която се роди първата дъщеря на Джанис. Хиляда деветстотин осемдесет и трета.
— Знаете ли регистрационния номер на автомобила, госпожо?
— Не, не… но трябва да е в онова чекмедже ето там, с регистрационния талон и застраховката. Винаги… — Старицата млъкна и изгледа Брубейкър, който се зарови и извади документите. Той каза номера на глас и прибра талона в джоба си.
— Бяхте много услужлива, госпожо Дзвриски. Много услужлива. — Хансън потупа старицата по петнистата ѝ ръка. — Можете ли да ни кажете накъде се насочиха Арлен и този мъж?
Мона Дзвриски поклати глава.
— Тя не ми каза. Сигурна съм, че не ми каза. Спомена, че е изникнало нещо много важно и ме попита дали може да заеме комбито. Доста бързаха.
— Имате ли някаква представа накъде може да са тръгнали, госпожо Дзвриски? На кого би се обадила Арлен, ако има неприятности?
Старицата стисна устни, докато мислеше.
— Ами, при сестрата на починалия си съпруг, разбира се. Предполагам, че вече сте разговаряли с Гейл.
— Гейл — повтори Хансън. — Как е фамилията ѝ, госпожо?
— Същата като на Алън и Арлен. Имам предвид, че Гейл беше омъжена два пъти, но няма деца и върна моминското си име след втория развод. Постоянно повтарях на Арлен, че не може да се има доверие на ирландец, но Гейл не искаше да…
— Гейл Димарко — каза капитанът.
— Да.
— Знаете ли къде живее? Къде работи?
Госпожо Дзвриски като че ли щеше да се разплаче всеки момент.
— Мисля, че Гейл живее близо до мястото, на което „Колвин авеню“ става „Колвин Булевард“. Веднъж Арлен ме заведе там. Да, точно до Хъртъл Плаза, северно от парка.
— Къде работи? — попита Хансън с много по-нетърпелив глас, отколкото му се искаше.
Старицата се изплаши.
— О, Гейл винаги е работила в Окръжната болница на Ери. Тя е медицинска сестра там.
Капитанът отново я потупа по ръцете.
— Благодаря ви, госпожо Дзвриски. Много ни помогнахте. — Той кимна на Брубейкър и Майърс да се върнат в къщата на Димарко.
— Надявам се Арлен да е добре — каза старицата от прага на задната си врата. Вече се беше разплакала. — Много се надявам Арлен да е добре.
Ченгетата се върнаха в кухнята на Димарко. Брубейкър използва мобилния си телефон, за да се обади в централата. Оттам му дадоха адреса на госпожица Гейл Димарко на „Колвин“ и телефонния ѝ номер. Хансън се обади. Никой не вдигна. Обади се в Окръжната болница на Ери, представи се като полицейски служител и беше информиран, че медицинска сестра Димарко е в операция в момента, но ще бъде на разположение след тридесет минути.
— Добре — отвърна капитанът. — Вие двамата се заемете с къщата на „Колвин авеню“.
— Искате да влезем ли? — попита Майърс и вдигна тарана от масата.
— Не. Просто огледайте. Проверете алеята и ми се обадете, ако комбито е там. Разпитайте съседите дали са виждали колата, Арлен Димарко, Фриърс или Курц, но не влизайте, докато не дойда.
— Вие къде ще ходите, капитане? — Брубейкър, изглежда, се забавляваше с цялото това бързане.
— Ще се отбия до болницата. Тръгвайте.
Хансън застана до прозореца и изпрати хората си с поглед — те се качиха в колите си без отличителни знаци и потеглиха. След това се върна на двора, мина под навеса, прекоси алеята и почука на задната врата на госпожа Дзвриски.
Старицата отвори. В ръката си държеше телефон, но още не беше набрала никакъв номер. Остави го обратно на поставката му, а Хансън влезе в кухнята.
— Какво има, господин полицай?
Хансън извади глока и я застреля три пъти в горната част на гърдите. Обикновено би поел риска жената да се обади на някого, вместо да я убие и да остави труп след себе си, както и двама детективи за свидетели, но ситуацията беше необичайна. Нуждаеше се единствено от един-два дни и вече нищо от това нямаше да е от значение за амплоато му на капитан Робърт Гейнс Милуърт. Вероятно дори само един ден.
Хансън прескочи тялото, като се увери, че няма да стъпи в уголемяващата се локва с кръв, вдигна гилзите от пода и бавно презареди трите патрона в пълнителя на глока, преди да се върне при кадилака си.
26
Рано същата сутрин Курц и Анджелина седяха в нейния линкълн и наблюдаваха как капитан Робърт Милуърт се качва в колата си и се отдалечава от дома си. Часът беше 7:15.