— Военни експлозиви С-4 — отбеляза Анджелина. — Защо му е, по дяволите, на твоя капитан от отдел „Убийства“ този С-4?
— Обича да взривява и опожарява домовете си — отвърна Курц. На рафтовете в сейфа имаше повече от 200 000 долара в брой, облигации на приносител, различни документи и полици и титаниев куфар. Джо не обърна внимание на парите и отнесе куфара на бюрото.
— Извини ме — каза жената, — но не забравяш ли нещо?
— Не съм крадец.
— Но аз съм — отвърна тя и започна да вади парите и облигациите и да ги прибира в раницата си.
— Мамка му — каза Курц. Ключалките на куфара също бяха титаниеви и не поддадоха, когато ги обработи с малкия лост.
— Този малък куфар може да ни отнеме повече време, отколкото сейфът.
— Аха. — Той извади .40-калибровия си „Смит и Уесън“ и простреля ключалките. Образувалата се вдлъбнатина му позволи да пъхне лоста и да отвори куфара.
Анджелина приключи с прибирането на съдържанието на сейфа, вдигна тежката си раница и отиде до бюрото при Курц, който беше извадил някакви снимки.
— Какво точно смяташ да… Господи, Дева Марийо!
Той кимна.
— Кой е този шибан перверзник? — попита шепнешком Анджелина.
Курц сви рамене.
— Никога няма да узнаем истинското му име. Но бях сигурен, че пази трофеи. И се оказах прав.
Сега беше неин ред да погледне часовника си.
— Това ни отне прекалено много време.
Курц кимна и метна раницата с експлозиви С-4 на рамото си.
Анджелина тръгна към вратата, като по пътя отпиваше от кафето си. Тя направи знак на спътника си.
— Вземи другата раница с парите и плячката ми. Остави канолите.
27
Хансън показа значката си на три сестри и две стажантки, докато му кажат къде е сестра Гейл Димарко.
— Тя излезе от операционната и е… ах… сега е в интензивното отделение на деветия етаж. — Дебелата чернокожа сестра гледаше монитора пред себе си. Очевидно целият болничен персонал се следеше с електронни сензори.
Хансън се качи в интензивното и намери сестрата да говори по мобилния си телефон, докато наглеждаше някакво спящо или изпаднало в кома момиче. Тийнейджърката имаше синини и превръзки и поне три системи, които влизаха и излизаха от тялото ѝ.
— Госпожо Димарко? — Хансън показа значката си.
— Трябва да затварям — каза сестрата в телефона и прекрати разговора, но задържа апарата в ръката си. — Какво има, капитане?
Хансън я дари с най-очарователната си усмивка.
— Знаете, че съм капитан?
— Така пише на документите, които току-що ми показахте, капитане. Да излезем от тази стая.
— Не, тук е добре — отвърна Хансън. — Няма да ви отнема повече от минутка. — Чувстваше се по-спокоен зад стъклените врати и стени, които ги отделяха от бюрата на другите сестри. Приближи се до леглото и се наведе над спящото момиче. — Катастрофа?
— Да.
— Как се казва хлапето?
— Рейчъл.
— На колко години е?
— На четиринадесет.
Хансън отново я дари с очарователната си усмивка.
— Моят син също е на четиринадесет. Казва се Джейсън. Иска да стане професионален хокеист.
Сестрата не отговори. Тя провери един от мониторите и настрои една система. Все още държеше глупавия мобилен телефон в ръката си.
— Ще оживее ли? — попита Хансън, като въобще не му пукаше дали хлапето щеше да живее, или щеше да получи пристъп още тук и сега, просто искаше да предразположи Гейл Димарко. Усмивката и учтивостта му сработваха при повечето жени.
— Надяваме се — отвърна сестрата. — С какво мога да ви помогна, капитане?
— Чували ли сте се със снаха си Арлен, госпожо Димарко?
— Не и от седмица. Да не би да е загазила?
— Не знаем. — Той ѝ показа снимката на Фриърс. — Виждали ли сте този мъж?
— Не.
Въобще не се поколеба. Не зададе никакви въпроси. Не се обезпокои. Гейл Димарко не реагираше според някакъв сценарий.
— Смятаме, че този мъж е отвлякъл снаха ви.
Сестрата дори не примига.
— Защо би го направил?
Хансън потри брадичката си. При други обстоятелства с удоволствие би използвал нож върху тази не особено отзивчива жена. Погледна спящото момиче, за да се успокои. Тя беше на горната граница на възрастовата група, която харесваше. Вдигна китката ѝ и погледна морскозелената болнична гривна на нея.
— Моля ви, не я докосвайте, капитане. Съществува опасност от инфекции. Благодаря ви. Не трябва да стоим тук.
— Само още минутка, госпожо Димарко. Снаха ви работи за мъж на име Джо Курц. Какво можете да ми кажете за него?