Сестрата беше застанала между Хансън и спящото момиче.
— Джо Курц ли? Всъщност нищо. Никога не съм го срещала.
— Значи не сте се чували с Арлен през последните няколко дни?
— Не.
Хансън дари жената за последен път с най-очарователната си усмивка.
— Бяхте ми от голяма помощ, госпожо Димарко. Тревожим се за снаха ви, затова се опитваме да я открием. Ако се свърже с вас, моля ви, обадете ми се веднага. Ето ви визитката ми.
Гейл Димарко взе картончето и веднага го прибра в джоба си, сякаш беше заразено.
Хансън слезе с асансьора до регистратурата, размени си няколко думи със сестрата там и отново използва асансьора до подземния паркинг. Беше научил няколко неща. Първо, Арлен се беше обадила на Гейл, но вероятно не ѝ беше споменала за Фриърс и случващото се. Сестрата знаеше достатъчно, за да не се тревожи за безопасността на снаха си. Второ, Гейл почти със сигурност беше наясно къде се крие Арлен. Вероятно и Курц. Трето, шансовете бяха доста добри Арлен, шефът ѝ и дори Фриърс да са се покрили в дома на сестра Димарко на „Колвин авеню“. И последно, навярно най-важно, Хансън беше разпознал името на гривната на момичето — Рейчъл Рафърти. Повечето хора нямаше да направят връзката, но паметта на Джеймс Б. Хансън бе почти толкова перфектна, колкото фотографска памет. Той си спомни информацията в досието на Джо Курц за бившата му партньорка в детективската им фирма, Саманта Филдинг, която имаше дъщеря — Рейчъл — на две години, когато госпожица Филдинг беше убита. По-късно детето бе осиновено от бившия съпруг на Филдинг — Доналд Рафърти. Сестрата на регистратура, подканена от значката на Хансън, го запозна с подробностите около катастрофата на семейство Рафърти, причинена от поледица на магистрала „Кенсингтън“. Доналд Рафърти се възстановяваше добре, но беше заподозрян в сексуално насилване на дъщеря си. Разследването понастоящем беше замразено, докато момичето се възстановеше или умреше.
Хансън се усмихна. Обичаше такива сложни взаимоотношения. Още повече обичаше да има козове срещу хората, а това ранено дете можеше да се окаже точно такъв коз.
Курц и Анджелина тъкмо тръгнаха от къщата на Хансън в Тонауанда, когато мобилният на Джо иззвъня. Беше Арлен.
— Гейл току-що ми се обади от болницата.
— Каза ли ѝ, че всички сте отседнали у тях?
— Уведомих я по-рано тази сутрин. Тя ми звънна преди малко от стаята на Рейчъл в интензивното. Приятелката ѝ от регистратурата ѝ се обадила, за да ѝ каже, че някакво цивилно ченге я търси. Гейл говореше с мен по телефона, когато онзи отиде при нея, и остави линията отворена, докато разговаряха… беше Милуърт. Хансън. Той дори звучеше като луд, Джо. И опасен.
— Какво му каза Гейл?
— Нищо. Абсолютно нищо.
Курц се съмняваше. Дори с титаниевия куфар, който беше пълен с уличаващи доказателства, сега не беше времето да подценява това създание, което познаваха като Джеймс Б. Хансън.
— Ти, Пруно и Фриърс трябва да се махнете оттам — нареди Курц.
— Ще тръгнем веднага. Ще взема комбито.
— Недей. — Той провери къде се намират в момента. Анджелина беше избрала магистрала „Янгман“, по която да стигнат до града, и линкълнът наближаваше изхода за „Колвин Булевард“. — Завий тук — изкрещя на спътницата си той.
Анджелина го изгледа гневно, но хвърли поглед на титаниевия куфар и зави по рампата към „Колвин Булевард“.
— Ще дойдем след десет минути — каза Курц на Арлен. — Дори след по-малко.
Хансън излезе от болницата и личният му мобилен телефон иззвъня.
— Тъкмо дойдохме до къщата на Димарко на „Колвин“ — съобщи Брубейкър. — Един черен линкълн току-що отби на алеята — или е колата на Димарко, или на другия живущ в двуетажната къща, не можем да видим от толкова далеч. Почакайте малко, отново излиза… колата идва към нас… кара някаква жена, но не е секретарката на Курц. Имаше още някой на предната седалка, но двамата с Майърс не можахме да го видим заради отражението на светлината, а отзад не се вижда нищо заради проклетите затъмнени стъкла… извинете ме за езика, капитане. Какво искате да направим — да наблюдаваме къщата или да последваме линкълна?
— Видяхте ли някой да се качва в колата от дома на Димарко?
— Не, сър. Но трябва да отбележа, че нямаме видимост към страничната врата от мястото, на което сме спрели. Някой може да се е качил през това време. Линкълнът остана на алеята около десет секунди. Но като че ли просто обръщаше.
— Комбито на алеята ли е?