— Ти си ми сестра, Анджелина, но си глупава кучка. Месиш се в бизнеса ми… в семейния бизнес… и ще ти сторя нещо по-лошо от това просто да те премахна. Разбираш ли ме? Ще наредя на адвоката си да насрочи нов разговор за утре по обяд и тогава ще е по-добре за теб да доведеш Лео и Марко.
Малкия Скаг затвори.
Курц откачи микрофона, пренави касетата и я пусна, за да чуе записа — беше перфектен. Изключи диктофона.
— Как, по дяволите, това ще ни помогне с нещо? — попита Анджелина.
— Ще видим.
— Сега ще ми разкриеш ли плана си как ще пипнем Гонзага, Курц? Направи го веднага или ще изхвърля теб и приятелите ти на снега.
— Добре. — Той ѝ разкри плана си, докато вървяха към „Марина Тауър“.
— Мамка му — прошепна Анджелина, когато приключи. Качиха се с асансьора в мълчание.
Арлен стоеше в антрето.
— Току-що ми се обади Гейл — каза тя на Курц. — Ще изпишат Доналд Рафърти от болницата след около тридесет минути.
30
Дона и Джейсън чакаха Джеймс Б. Хансън да се прибере у дома. Той ги успокои, като им говореше нежно, каза им да изведат кучето навън и им обясни, че няма как да е откраднато нещо важно от витрината му с оръжия. Установи как крадците са проникнали и напуснали дома му и слезе долу, за да огледа кабинета си.
Бяха откраднали всичко важно. Пред очите му се появиха черни точки и се наложи да седне на бюрото си, за да не припадне. Снимките му. Всичките 200 000 долара в брой. Дори бяха взели експлозивите му. Защо им бяха експлозиви на някакви си крадци?
Хансън имаше и други пари, разбира се — беше скрил 150 000 долара в труповете в хладилния склад. Други 300 000 беше внесъл в различни банки под различни имена в различни градове. Но това тук не беше малък проблем. Искаше му се да вярва, че този обир е просто съвпадение, но нямаше начин. Трябваше да разбере дали Джо Курц е изпипан крадец — все пак онзи, който беше преминал през две скъпи алармени системи и бе взривил сейфа, си разбираше от работата. Вероятно обаче беше някой, който работеше за или с Джон Уелингтън Фриърс. Всички последни събития сочеха за конспирация срещу Джеймс Б. Хансън. Кражбата на снимките не му оставяше никакъв друг избор освен да действа. Мразеше да няма друг избор.
Вдигна поглед и видя, че Дона и Джейсън надничаха в светая му светих.
— Уха, не знаех, че имаш толкова много оръжия — каза хлапето, зазяпало се в оръжейната витрина. — Защо не са ги откраднали?
— Хайде да се качим горе — каза Хансън и ги поведе към втория етаж.
— Доколкото виждам, нищо не е откраднато или преместено тук — констатира Дона. — Радвам се, че Диксън беше при ветери…
Хансън кимна и ги поведе към гостната с двете идентични легла. Направи знак на съпругата и доведения си син да седнат на едното. Той все още беше с палтото си и бръкна в джоба му.
— Съжалявам, че това се е случило — каза със спокоен, уверен и авторитетен глас. — Няма за какво да се тревожим. Знам кой го е направил.
— Така ли? — учуди се Джейсън, който като че ли никога не вярваше на изявленията на пастрока си. — Кой? Защо?
— Престъпник на име Джо Курц — отговори Хансън с усмивка. — Днес ще го арестуваме. В интерес на истината вече намерихме оръжието, което е използвал в още няколко подобни обира. — Той извади .38-калибровия револвер, който беше презаредил.
— Защо това оръжие е в теб? — попита Джейсън, който не звучеше особено убедено.
— Робърт — започна тъповато Дона, както винаги, — има ли нещо, което не е наред?
— Не, скъпа — отвърна Хансън и стреля от нивото на кръста си, като уцели съпругата си между очите. Тя падна на леглото и повече не помръдна. Хансън насочи револвера към доведения си син.
Джейсън не зачака да бъде застрелян. Скочи от леглото и реагира по-бързо, отколкото доведеният му баща предполагаше, че е способен. Хлапето го удари с цялата тежест на тялото си — подобно на хокеистите, които се блъскаха в преградата — преди Хансън да успее да насочи оръжието или да дръпне спусъка. Двамата се отдалечиха от леглото. Джейсън се опитваше да се докопа до оръжието, а пастрокът му — да го държи далеч от него. Ръцете на хлапето бяха по-дълги, но за сметка на това тежеше с близо тридесет килограма по-малко. Хансън използва тежестта на тялото си, за да се отърве от него и да го блъсне в дрешника. Двамата продължаваха да са на крака и да се борят за револвера. Джейсън хлипаше и ругаеше, а Хансън даваше всичко от себе си, за да му се съпротивлява, но сега се усмихваше, без дори да го знае. Забавляваше се с тази неочаквана опозиция. Кой да очаква, че този навъсен малък шибаняк ще е такъв сериозен противник?