Един санитар се приближи до него в салона.
— Таксито ви пристигна, господин Рафърти.
Опита се да стане, но сестрата, която не харесваше, поклати глава и той седна отново в инвалидната количка.
— Политика на болницата — каза тя и го изведе навън под козирката.
Голяма работа, политика на болницата, помисли си Рафърти. Извеждат те извън сградата в инвалидна количка и след това трябва да се оправяш сам. Не им пукаше дали ще се прибереш у дома и ще пукнеш същия ден. Каквото ти е писано.
Таксиметровият шофьор дори не слезе, за да му отвори вратата или да му помогне да се качи на задната седалка. Типично. Грозната сестра го хвана с една ръка, докато се мъчеше да стане от инвалидната количка. Ранената му китка го болеше адски много и беше замаян. Сътресението беше по-лошо, отколкото си мислеше. Стовари се на задната седалка и си пое няколко дълбоки глътки въздух. Обърна се към сестрата, за да ѝ каже, че е добре, но тя вече се беше врътнала и буташе инвалидната количка обратно към болницата. Кучка.
За секунда Рафърти се замисли дали да не каже на шофьора да го закара в един от любимите му барове, може би в онзи на „Бродуей“. Навярно няколко питиета щяха да му помогнат много повече от онези гадни тиленоли, с които го тъпчеха. Реши обаче да не го прави. Първо, валеше много силен сняг и ако изчакаше прекалено дълго, щяха да затворят проклетите пътища. Второ, искаше да си вземе нещата и да е готов, когато Диди дойдеше. Нямаше време за пилеене.
— Локпорт — каза Рафърти на таксиметровия шофьор. — „Локъст стрийт“. Ще ти кажа пред коя къща да спреш.
Онзи кимна, пусна брояча и потегли под снега.
Рафърти потри слепоочията си и затвори очи за минута. Когато отново ги отвори, таксито вече беше на „Кенсингтън“, но пътуваше в грешна посока, към центъра, вместо на изток и после на север. Шибан идиот, помисли си Рафърти през главоболието си. Той почука на бронираното стъкло и отвори малкото прозорче по-широко.
Таксиметровият шофьор се обърна към него.
— Здрасти, Дони — поздрави го Курц.
31
Хансън пътуваше към „Ройъл Делауеър Армс“, за да подхвърли .38-калибровия револвер в хотелската стая на Курц, когато мобилният му телефон иззвъня. Зачуди се дали да вдигне — животът на капитан Робърт Милуърт беше към своя край — но реши, че ще е по-добре да отговори; не искаше хората в участъка да забележат отсъствието му поне още двадесет и четири часа.
— Хансън? — попита мъжки глас. — Джеймс Б. Хансън?
Капитанът не отговори, но отби кадилака встрани на пътя. Това беше гласът на Джо Курц. Сигурен беше, че е той.
— Милуърт тогава? — продължи онзи, като не се спря с последното име, а изброи още няколко, които Хансън беше използвал през годините.
— Курц? — попита най-накрая капитанът. — Какво искаш?
— Не е важно какво искам аз, а какво навярно искаш ти.
Изнудване, помисли си капитанът. В крайна сметка ставаше въпрос за изнудване.
— Слушам те.
— Така и предположих. Куфарът ти е у мен. В него има интересни неща. Помислих си, че сигурно ще си го искаш обратно.
— Колко?
— Половин милион долара — отвърна Курц. — В брой, разбира се.
— Какво те кара да мислиш, че разполагам с толкова много пари в брой?
— Предположих, че онези 200 000 долара, които освободих от сейфа ти днес, са само върхът на айсберга, господин Хансън. Много от хората, за които си се представял, са печелили доста пари — брокер, агент на недвижими имоти, пластичен хирург. За бога, със сигурност ги имаш.
Хансън се усмихна. Бездруго не му харесваше идеята да остави Курц и Фриърс живи, след като се изпареше.
— Да се срещнем. Имам сто хиляди долара в брой в мен.
— До скоро, господин Хансън.
— Почакай! — Тишината от другата страна на линията му подсказа, че Курц все още не е затворил. — Искам Фриърс.
Тишината се проточи.
— Това ще ти струва още двеста хиляди — отговори най-накрая Курц.
— Единственото, което мога да събера в брой, са триста хиляди.
Курц се засмя. Звукът не беше никак приятен.
— Какво пък, по дяволите. Защо не? Добре, Хансън. Ще се срещнем на изоставената гара на Бъфало в полунощ.
— Полунощ е прекалено късно… — започна капитанът, но онзи вече беше затворил.
Остана до бордюра още минута и се загледа в чистачките, които се бореха със силния сняг, като се опита да не мисли за нищо, за да позволи на неутралното дзен състояние да изпълни съзнанието му. Невъзможно му беше да изчисти всичкия шум — тези събития… те продължаваха да валят отгоре му като снега. Хансън не беше играл турнирен шах от години, но тази част от съзнанието му отново се беше активизирала. Фриърс и Курц — приемаше ги като екип, партньори, един опонент с две лица — бяха направили тази партия много интересна и сега пред него стояха следните варианти — да се махне и да остави фигурите на дъската по средата на играта, да събори всички фигури със замахване на ръката си или да ги бие на собствената им игра.