Досега екипът Фриърс-Курц се беше впуснал в нападение дори когато Хансън смяташе, че той прави това. Някак си бяха попаднали на настоящата му самоличност — вероятно заслугата за това беше на Джон Уелингтън Фриърс — и ходовете им след това бяха достатъчно предвидими. Обирът в дома му — чрез който се бяха сдобили с доказателствата си — беше шокиращ, но сега като се замислеше, бе също така напълно предвидим. Те още не бяха отишли в полицията. Това означаваше едно от три неща: а) екипът Фриърс-Курц искаше да го убие, б) Курц можеше да действа зад гърба на Фриърс, за да го изнудва и в действителност да му каже къде се намира чернокожият цигулар, когато му бъдеше платено, или в) екипът Фриърс-Курц искаше да го убие и да вземе парите от изнудването.
Доколкото Хансън помнеше, чернокожият цигулар Джон Уелингтън Фриърс беше прекалено възпитан. Едва ли дори двадесетте години от смъртта на дъщеря му го бяха подготвили за убийство. Със сигурност щеше да предпочете да го предаде на съответните власти. Хансън също така си спомни, че Фриърс често използваше именно тази фраза — „съответните власти“ — по време на политическите им дискусии в Чикагския университет.
Това оставяше Курц. Вероятно бившият затворник ръководеше шоуто, като не се съобразяваше с протестите на Фриърс. Навярно Курц беше потърсил помощ от Фарино. Хансън обаче беше наясно колко ограничено беше влиянието на фамилията в това ново хилядолетие — почти не съществуваше такова — след като старият дон бе мъртъв, ядрото на фамилията беше разпръснато, а онзи наркоман Малкия Скаг лежеше в „Атика“. Хансън разполагаше с информация, че Фарино бяха наели няколко нови човека, но те не бяха нищо особено — касиери, няколко телохранители, счетоводители. Гонзага беше единствената силна фамилия в Бъфало.
Курц беше поискал половин милион долара плюс бонус за Фриърс, които определено бяха достатъчно, за да си осигури помощта на Фарино, но Хансън подозираше, че опонентът му е прекалено алчен, за да дели с някого. Вероятно дъщерята на Фарино, Анджелина, осигуряваше на Курц логистична помощ, без да е запозната с цялата ситуация. Тази теория му се струваше много логична.
Мога да се махна още сега, помисли си Хансън. Мислите му работеха в ритъма на чистачките на колата му. Мога да подхвърля револвера, да се обадя анонимно на 911, за да посоча с пръст убиеца на старицата в Чийктуага, и да си тръгна веднага. Това щеше да е вариантът, в който със замахване на ръката щеше да разчисти шахматната дъска, и имаше нещо елегантно в него. За кого се мисли този Курц?, беше въпросът, който веднага му изникна в главата. С опита си за изнудване бе издигнал играта до ново и много по-лично ниво. Ако Хансън не доиграеше партията, сам щеше да събори пораженски царя си. Онзи болен човек Фриърс и този социопат и бивш затворник се опитваха да го победят в собствената му игра.
Няма да стане, мамка му, помисли си той и веднага изрече умилостивяваща молитва към Спасителя.
След това пое на запад и се качи на магистралата в посока север към реката.
Курц отиде на пустата алея до „Алън стрийт“, паркира таксито до линкълна, прехвърли Рафърти от таксито в багажника на линкълна, а таксиметровия шофьор със запушена уста и с превръзка на очите от линкълна в таксито, след което се обади на Хансън, докато караше към пентхауса на Фарино. Имаше нещо в спокойния и мазен глас на Джеймс Б. Хансън, което накара главата му да тупти от болка.
Стигна до „Марина Тауър“, остави Рафърти в багажника и се качи с асансьора. Всички обядваха и Курц се присъедини към тях. Анджелина беше казала на готвача, прислужниците и счетоводителите от единадесетия етаж да си вземат почивен ден — за да нямат проблеми с бурята след това — така че шарената шайка в пентхауса си беше приготвила чили по рецепта на Джон Фриърс, различни видове сирена, хубава франзела, тортила чипс и горещо кафе. Анджелина предложи вино, но никой не беше в настроение за него. Курц беше по-навит за няколко чаши уиски, но реши да ги пропусне, докато не свършеше задачите за деня.