След малко отвори очи. Курц веднага разбра какво е решението му.
Курц искаше да тръгне в шест и половина, за да е най-късно в седем на гарата. Бурята дойде с падането на нощта, а на балкона беше натрупало още тридесет сантиметра сняг, когато излезе на него, за да огледа за последно навън.
Арлен пушеше цигара там.
— Днес е сряда, Джо.
— Е, и?
— Забрави за седмичната си среща при надзорника си.
— Аха.
— Обадих ѝ се. Казах ѝ, че си болен. — Арлен изтърси пепелта от цигарата си. — Джо, ако успееш да убиеш този Хансън и те продължават да смятат, че е полицай, всяко едно ченге в Америка ще те погне. Ще ти се наложи да се скриеш толкова надълбоко в Канада, че единствените ти съседи ще са полярните мечки. А ти не обичаш особено природата.
Курц нямаше какво да отговори.
— Ще ни изритат от мазето ни след седмица — напомни Арлен. — А така и не потърсихме нов офис.
33
Срещата с Курц беше насрочена за полунощ. Хансън пристигна в осем и десет. Брубейкър и Майърс не успяха да минат с колите си през снега до съда, затова отидоха да вечерят в центъра и изчакаха капитанът да ги вземе със скъпия си джип. Брубейкър беше пиян и реши да се заяде с Милуърт, докато пътуваха към бог знае къде.
— Каквото и да става — каза той от предната седалка, — определено не е по полицейските процедури. Казахте, че ще има нещо и за нас, капитане. Време е да разберем какво.
— Прав си — отвърна Хансън, който шофираше много внимателно — винаги шофираше много внимателно — и следваше един снегорин на изток по „Бродуей“. Оранжевите светлини на голямата машина се отразяваха в тихите сгради и ниските облаци.
Хансън взе два дебели плика от таблото на кадилака си и хвърли единия на Брубейкър, а другия на Майърс.
— Майка му стара — изуми се дебелият детектив. Във всеки от пликовете имаше по 20 000 долара.
— Това е само предплата — каза капитанът.
— За какво? — попита Брубейкър.
Хансън не му отговори и се съсредоточи върху шофирането през останалите три километра по „Бродуей“ и страничните улички. Освен снегорините и няколко други аварийни превозни средства нямаше почти никакъв трафик. На „Бродуей“ отново беше натрупала покривка от петнадесет сантиметра сняг, но там снегорините чистеха постоянно, за разлика от страничните улички, които бяха като пустош от преспи сняг и затрупани автомобили. Първоначално Хансън караше на нормално задвижване на гумите, но после се наложи да превключи на „четири по четири“, а по-късно и на „четири по четири на бавни скорости“, за да преодолее последните километър и половина до изоставената гара.
Алеята към гарата нагоре по хълма беше пуста. Нямаше следа от друг автомобил. За първи път Хансън виждаше зданието на живо, но беше изучавал плановете му през целия следобед. Вече го познаваше до болка. Паркира до каменната бариера, която запречваше пътя до паркинга, и кимна на детективите си.
— Имам тактическа екипировка в багажника.
Даде им бронежилетки, но не от онези тънки кевларени боклуци, които ченгетата носеха под ризите си, а от дебелите, използвани от Специалния отряд, с керамични плочи. Извади три автомата „АР-15“, настроени на автоматична стрелба, и даде по един на Брубейкър и Майърс. Всеки разполагаше с пет пълнителя, като допълнителните бяха прибрани в джобовете на бронежилетките.
— На война ли отиваме, капитане? — попита дебелото ченге. — Не съм обучен за тези лайна.
— Предполагам, че ще има само един човек там — отвърна Хансън.
Брубейкър подготви автомата си за стрелба.
— Този човек Курц ли се казва?
— Да.
Майърс изпитваше затруднения със закопчаването на бронежилетката си. Беше прекалено дебел. Напипа връвката ѝ, разшири я и си я нагласи.
— Ще го арестуваме ли?
— Не — отвърна Хансън. — Трябва да го убиете. — Той им подаде по един черен шлем, от онези с очилата, каквито използваше Специалният отряд.
— Тези за нощно виждане ли са? — попита Брубейкър, който си сложи неговите и се огледа наоколо. Приличаше на извънземно с големи очи. — Яко. Всичко е зелено и ясно като ден.
— Такава е идеята, детектив. — Хансън си сложи своя шлем и включи очилата. — Там вътре ще е тъмно като във въглищна мина за всеки, но за нас има достатъчно околна светлина, за да виждаме чудесно.
— Какво ще правим с цивилните? — попита Майърс. Той размахваше автомата наоколо, докато гледаше през очилата за нощно виждане.
— Там няма цивилни. Ако нещо помръдне, застреляй го — нареди капитанът. Ако този Мики Кий се изпречи на пътя ни, да му мисли.