— Значи нашето местно гангстерско хлапе всъщност е графиня Анджелина Фарино Ферара? — беше попитал Курц.
Пруно бе поклатил глава.
— Не знам какъв ѝ е семейният статут, но изглежда, тя не е придобила тази титла.
— Много лошо. Звучи забавно.
След завръщането си в Америка преди няколко месеца, Анджелина поела ролята на посредник на Малкия Скаг, като платила на политици, за да осигури предсрочното му освобождаване през предстоящото лято, продала бездруго неизползваното имение в Орчард Парк, закупила нов имот близо до реката и — тази част направо срина Курц — започнала преговори с Емилио Гонзага.
Гонзага бяха другата второстепенна фамилия с отдавна отминала слава в Западен Ню Йорк и връзката между Гонзага и Фарино караше враждуващите Шекспирови семейства Капулети и Монтеки да изглеждат като любими братовчеди.
Пруно знаеше, че Тримата тъпаци са били изпратени след Курц.
— Щях да те предупредя, Джоузеф, но слухът стигна до улицата късно вчера. Явно госпожица Фарино се е срещнала с нещастното трио едва предния ден.
— Как мислиш, по инструкции на Малкия Скаг ли действа? — беше попитал Курц.
— Така се говори — бе отвърнал Пруно. — Носи се слух, че не е искала да плаща за това… или поне не е искала да плаща на такива некадърни изпълнители.
— За мое щастие, го е направила — беше казал Курц. — Скаг винаги е бил циция. — И се бе загледал в ледените кристали във въздуха. — Да си чувал кого смятат да изпратят след това?
Пруно беше поклатил прекалено голямата си глава, която се крепеше на мръсен пилешки врат. Ръцете му трепереха повече от хероиновия глад, отколкото от студа. И Курц се беше запитал за хиляден път откъде бездомният му приятел намира пари за зависимостта си.
— Подозирам, че следващия път ще инвестират повече пари — беше заявил мрачно Пруно. — Анджелина възстановява мускулната сила на Фарино, като води таланти от Ню Джърси и Бруклин, но очевидно не иска възкръсващата фамилия да бъде свързана с поръчването на убийството ти.
Курц не беше отговорил нищо. Мислеше си за един европейски наемен убиец, известен с прякора Датчанина.
— Рано или късно ще се сетят за старата поговорка — беше казал бездомникът.
— Коя? — бе попитал бившият частен детектив, като очакваше да му бъде отговорено на латински или гръцки. Неведнъж бе оставял Пруно и приятеля му, Татко Соул, да спорят на воля на класически езици.
— Ако искаш нещо да бъде свършено както трябва, свърши си го сам — беше отвърнал бездомникът и бе погледнал вратата на коптора си, защото явно искаше Курц да си върви.
— Имам един последен въпрос. Следят ме две ченгета от отдел „Убийства“ — Брубейкър и Майърс. Знаеш ли нещо за тях?
— Детектив Фред Брубейкър — ако мога да се изразя с жаргона на нашето време — много си пада по теб, Джоузеф. Той смята, че си отговорен за смъртта на неговия приятел и колега, подкупния бивш сержант Джеймс Хатауей от отдел „Убийства“, за когото никой не съжалява.
— Наясно съм — беше отвърнал Курц. — Имах предвид дали си чул Брубейкър да е завързал връзки с някоя от фамилиите.
— Не съм, Джоузеф, но това е само въпрос на време. Тези взаимоотношения бяха основен източник на доходи за детектив Хатауей, а Брубейкър винаги е бил глупав негов подражател. Иска ми се да имах по-оптимистични новини за теб.
Джо не беше отговорил нищо. Беше потупал треперещата ръка на стареца и си бе тръгнал от коптора.
Курц седеше в „Блус Франклин“, чакаше мистериозния господин Фриърс и се чудеше дали е съвпадение, че две ченгета от отдел „Убийства“ го следяха отново тази вечер.
Квартетът на Коу Пиърс тъкмо довършваше петнадесетминутна версия на All Blues на Майлс Дейвис — изпълнена със соло рифове в стил Оскар Питърсън, които позволиха на пианиста да се развихри — когато Курц забеляза един добре облечен чернокож мъж на средна възраст в другия край на заведението, запътил се към него. Джо, който все още не беше свалил късото си палто, пъхна ръка в десния си джоб и свали предпазителя на полуавтоматичния си .40-калибров пистолет.