Марко вдигна радиостанцията, но се замисли, преди да натисне бутона за предаване. Колко души бяха? Не знаеше. Чрез натискането на бутона нямаше да уведоми Курц, че враговете му се придвижваха с лекота в мрака, като използваха някакви високотехнологични джаджи. Можеше да прошепне предупреждение по радиостанцията.
Майната му. Марко смяташе, че най-добрата му тактика — след като плашещият лапач свети маслото на Лео — е да подкрепя госпожица Фарино, или поне да го прави, докато нещата се успокояха, но не дължеше нищо на този Курц. И все пак, ако онзи оцелееше след схватката тук, Марко не искаше да му има зъб. Това обаче не означаваше, че трябва да рискува да го предупреди с толкова много злонамерени типове в сградата.
Марко натисна бутона за предаване два пъти, чу цъканията в слушалката си и изключи радиостанцията, извади слушалката и прибра всичко в джоба си. Време е да се омитам оттук.
Едно дълго острие се стрелна изотзад към врата на Марко, сряза югуларната му вена, трахеята му и едва не прекъсна гръбначния му стълб. Той не разбра какво става, тъй като всичко се случи много бързо и професионално. След миг се разнесе звук, подобен на плискането на фонтан, но мозъкът му не го свърза с гейзера от собствената му кръв, който пръскаше по студения мраморен под.
Коленете го предадоха и той се строполи, като удари лице в каменния парапет, но не почувства и не видя нищо. Среднощният мрак на гарата проникна в мозъка му като черна мъгла и погълна всичко.
Мики Кий избърса петнадесетсантиметровото си острие в ризата на мъртвеца, сгъна го обратно с облечената си в ръкавица ръка и слезе по стълбите също толкова безшумно, колкото се беше качил.
35
Слабото зелено сияние в коридора над главното стълбище се усили значително, когато Хансън, Брубейкър и Майърс се озоваха под тавана на ротондата. Околната светлина, която влизаше през прозорците на кулата отгоре, осветяваше препълненото с боклуци място и превръщаше предметите в призрачни форми.
Изведнъж гласът на Курц — който въобще не приличаше на неговия — се провикна от ротондата.
— Хансън. Ти ли си? Не те виждам.
— Там! — каза Брубейкър на глас.
До западната стена точно срещу тях, вероятно на разстояние от двадесет метра, стоеше някаква фигура, която се обърна зад една пейка, сякаш търсеше източника на вика. Хансън забеляза яркото сияние на титаниевия куфар в лявата ръка на човека.
— Не стреляйте! — нареди Хансън, но вече беше прекалено късно. Брубейкър откри стрелба с автомата си. Майърс се завъртя и последва примера му след секунда.
Божията воля ще бъде изпълнена, помисли си Хансън. Той настрои своя „АР-15“ на автоматична стрелба и натисна спусъка. От дулото излезе пламък, който го заслепи през очилата за нощно виждане. Хансън затвори очи, за да изгони послеобразите в ретината си и се заслуша, докато ротондата ехтеше от стрелбата и последните рикошети изсвистяваха.
— Пипнахме го — извика Брубейкър, след което прекоси открития под на ротондата към отпуснатия на пейката човек. Майърс го последва.
Хансън падна на колене и зачака предстоящите изстрели от един или няколко от мецанините горе. Курц беше прекалено умен, за да го неутрализират толкова бързо. Нали? Това трябваше да е засада.
Не последва стрелба.
Хансън използва очилата си за нощно виждане, за да провери най-тъмните кътчета под мецанините, докато се придвижваше внимателно около ротондата. Придържаше се към стената и беше насочил автомата си към всяка пейка или порутена будка, които можеха да осигурят някакво прикритие.
Нищо.
— Мъртъв е! — провикна се Майърс и гласът му заехтя.
— Да, но кой, мамка му, е този? — попита Брубейкър. — Не виждам лицето му през тези шибани джаджи.
Хансън беше на по-малко от пет метра от двамата детективи и трупа, когато лъчът на фенерчето на Брубейкър лумна като фосфорна бомба в очилата му за нощно виждане.
Капитанът потърси укритие зад една от пейките и зачака отгоре да полетят изстрели.
Нищо.
Той махна собствените си очила и погледна към Брубейкър, чието фенерче се местеше насам-натам.
Мъжът с черното яке беше мъртъв — поне три куршума го бяха уцелили в гърдите и един в гърлото. Не беше Курц. Този бе закопчан с белезници за една тръба, а тялото му бе отпуснато върху пейката. Хансън успя да види лицето му — очите на трупа бяха ококорени и изпълнени с ужас. Устата му беше запушена с тиксо, което обхващаше и цялата му глава. Титаниевият куфар на Хансън беше залепен със сиво тиксо за лявата му ръка.