Константин Константинов
Заник
Нещо подразни носа на бай Димитраки, той кихна и се събуди. Беше си отспал. В широкия хает бе повиснала сънлива следобедна тишина. Слънцето печеше южния джамлък, но басмените завеси пазеха хубава сянка. Само една тъничка лента лъчи, влязла бог знай отде, падаше връз очите на бай Димитраки и го караше да примижава. Той поотмести възглавката и дълго, с наслаждение се прозя. „Изпотил съм се чак…“ — усмихна се той доволно. Приятна леност натискаше огромното му тяло, тъй нежна, тъй сладостна, че не му се искаше и пръст да мръдне. Той не мислеше и не можеше да мисли сега за нищо: беше му хубаво да полежи още — ей така, след съня.
Мръднаха синджирите на стария дървен часовник и четири пъти пресипнало изкука птичето. После всичко още повече притихна. Едва доловим дъх на старо дърво и гюлова вода се излъчваше от ъглите на грамадния хает. Една голяма муха се блъскаше в стъклата и бръмчеше силно — з-з-з-ъ-н-н-н. Долу — Добри, слугата, вадеше вода от кладенеца и чекръкът жаловито скърцаше. И тия бавни звукове идеха някъде издалеко — размекнали, уморени, като че полусъбудени — и трептяха в напечения въздух.
Неочаквано в дъното, зад другия джамлък, клоните на зарзалата се раздрусаха силно и няколко едри кайсии тупнаха на земята. Бай Димитраки стана и се запъти по чорапи нататък. „Пак тия багабонтски копелета, попадиините… За пет пари совест нямат…“ Бяха непрокопсаните синове на съседката попадия, които правеха сума пакости из махалата. Той отиде до прозореца, почука с пръст и им извика: „Брей, брей!… Срама нямате ли, скоро да слизате от дървото!… Да не зема сопата, че…“ Клоните още по-силно се разлюляха, няколко керемиди се събориха от стряхата и долу кокошките изплашено закудкудякаха. Бай Димитраки се върна, мърморейки огорчено: „Няма, няма человещина в днескашния свят… То не са хора, ки — цели марадьори… На тяхна возраст такива ли бяхме ний!…“ Но когато отново седна, благото му настроение се върна и той пак се усмихна: „Ама хубаво съм дремнал днес… скоро черква ще чука…“ После си спомни нещо приятно и като се извърна към стълбите за долу, извика височко:
— Фанке!
Никой не отговори.
— Фанке!…
— Чувам!… — обади се гръден женски глас отдолу.
— Готово ли е?
— Кое? Млякото ли? Аха — готово е.
— Ще речеш, да сляза, а?
Долу той намери жена си на миндера под асмата. Пълна, поразчорлена от жегата, с хубави лениви очи, тя съшиваше някакви пъстри парцалчета. По бялата й шия на охолна жена блестяха като бисер ситни капчици пот. На масата, до панерчето с цветни конци, лежеше една книжка „Светлина“. Бай Димитраки хапна малко кисело мляко, после взе на коленете си големия сив котарак и го заглади. Беше тихо и прохладно в гъстата сянка на лозата. Насреща керемидите трептяха като през стъкло. В овошките усилено църкаха жетварчета. В сайванта до портата се виждаше скритият на сянка кабриолет, а в яхъра Добри гълчеше нещо младия айгър.
Възлегнат на миндера, бай Димитраки обхождаше целия двор със своя спокоен, господарски поглед. И окото му се радваше, че всичко е в ред, стъкмено, угледно, както прилича на стара чорбаджийска къща. Ето, и денят такъв — чист, тих и светъл, ето и овощията — жлътнали се, висят на кичури през листата, ето — долу и сайвантът наполян и пометен… — и в сърцето му се разливаше кротко доволство. Но изведнъж той се сети за нещо, сепна се, стегна се и като поръча още веднъж да не окъснеят с вечерята, тръгна за кафенето. На днешния ден обикновено пристигаше „Папагало“ и той трябваше да отиде там по-раничко, защото нямаше кой да го преведе и разтълкува на другите.
Слънцето се смъкна вече към икиндия. Над целия градец лежи гореща тишина. И когато бай Димитраки излиза от къщи, нищо не се чува из махленските дворища освен сънливо тракане на станове и бръмтеж на масури. Тесният калдъръмен сокак е безлюден. Само долу, при вратата на банята, както винаги, е приклекнал старият баняджия и както винаги, когато бай Димитраки минава край него и поздравява, той става и почтително му отвръща:
— Евалла, ефенди!…
На ъгъла е джамията, цяла потънала в черници и бъз, със своята пресъхнала чешма и пречупено минаре. По-надолу е Драгийовата фурна, дето винаги тихо подсвиркват щурчета и мухите се събират по непродадените гевреци. Бавно, без да поглежда встрани, свикнал отдавна с всичко наоколо, бай Димитраки отминава покрай, запътен към Кондювото кафене, десетина крачки по-надолу.
Бай Димитраки Человека беше един от известните хора в града. Там, в тихите малки гробища, той почива сега под сянката на старите череши в красив гроб с паметник и желязна ограда. Но колчем си спомня за него, аз го виждам все такъв — спокоен, важен, с преметнато на лявата ръка пардесю и с разтворен сив чадър в дясната. Едър, висок старец, с посивели вежди, остра брадичка и увиснали мустаци. И всичко у него — безукорното облекло, черният полуцилиндър, златното пенсне с ибришимено шнурче и бавните ситни стъпки — сочеше спокойна и вродена солидност на стар първенец. Неговият живот не бе твърде бурен, защото той обичаше реда и удобството, но в големите борби на своето време той бе внесъл данта си и дори прекара няколко години в заточение. Чорбаджийски син, той бе живял в Цариград, Атина и Букурещ. Но освен любовта си към гръцката наука, хубавите дрехи и следобедните анекдоти — нищо друго не бе взел от тия култури и не обичаше да се хвали с народополезната си дейност. Деликатен и вежлив с всички, той дори с приятелите си говореше на „Вие“ — и беше доволен, че другите ценяха това и му отвръщаха със същото. И все пак нейде в дъното на старческото сърце трепваше понявга тайна боязън и някаква смътна мъчителна тревога. Но това оставаше скрито от всички. Той бе подарил на градската библиотека всички годишнини от „Читалище“, няколкото стари гръцки и славянски тома и дружеството го прогласи почетен член, като окачи и портрета му — уголемен — в залата. Той идваше често тук и с неспокоен, престорено-равнодушен поглед надничаше скришом над вестника си дали някой школник, зазяпал към стените, няма да извие очи към неговия портрет и да засрича едрите букви отдолу: „Димитрiи Димитров Стефановичь“. Тогава с голяма нежност той се вглеждаше в хлапака, мъчеше се да запомни чертите му и излизаше трогнат, доволен, клатейки одобрително глава: „Тъй… тъй… младежо… благодаря ви…“