Наричаха го Человека, защото той винаги казваше „человек“ вместо „човек“ и обичаше да се изразява с отвлечени обяснения дори за най-дребните неща. Така той казваше, че „кафе с ръж е питие много полезно за человеческия стомах, сиреч за здравословието“… Или когато го запитваха: „Защо тъй скоро, бай Димитраки, се върнахте от воденицата?…“, той отговаряше: „Фана ме съклет. Нали знаете, Аристотелос беше казал разсуждението: человек е зоон политикон — с една реч, человек чувствува нужда от обществото, както от воздух…“
Годините минаваха тихо и незабелязано. Той бе прехвърлил петдесет, когато се ожени за Фанка, току-що навършила двадесет години. Те нямаха деца и не съжаляваха за това: така бе по-спокойно, уредно и тихо. Той имаше малък чифлик с воденица, бахча, няколко лозя и работите му бяха в ред. Младата жена, излязла от сиромашка челяд, скоро привикна с новия охолен живот и се привърза към стареца, който я гледаше като голямо послушно дете. Уважавайки много своя стар съпруг заради името и богатството му, с време тя усвои неговите навици и вкусове и те живееха така, като в топло гнездо, сами в старата каменна къща с джамлъци и сенчест двор. Зиме, когато желязната печка запърпореше, той караше Фанка да му чете — обикновено някой голям-голям роман като „Воденичарската усойка“, „Скитникът евреин“ или „Червеният петербургски джелатин“. И на заранта всички в кафенето знаеха още една глава от романа, изпъстрена с нови, несъществуващи епизоди. Защото най-голямата слабост на бай Димитраки беше неизчерпаемата охота да разказва. Най-често то биваха анекдоти — невероятни, фантастични импровизации, благопристойни и духовити, които винаги се бяха случвали с него, и то непременно в Цариград или Букурещ, и които той разказваше с невъзмутима, дори строга сериозност. И към ония, на които разказваше, той се отнасяше леко насмешливо и с пренебрежение, както се отнася истински аристократ към парвенюта. Неговите акрани полека-лека се бяха изгубили: кой умрял, кой в други краища, и от по-близките бяха останали само двоица — Маринкович, недоучен доктор от Виена, и хаджи Йордан, лихваринът. Но вече от няколко години докторът се бе усамотил, занимаваше се с хомеопатия, спиритизъм и астрономия и рядко излизаше из града. Хаджи Йордан пък — едър, апоплектичен старик, с отпусната напластена кожа — имаше кантора на пазара. Бай Димитраки не обичаше твърде хаджията, защото този имаше заядлив характер и „не си знаеше устата“. Но бяха комшии и често се виждаха. Понякога привечер, когато се връщаха в къщи заедно, те приличаха на два стари черковни стълба, заклатени из тясната уличка.
Пред вратата дремеше вързано за салкъма магаре. Кондю току-що се бе върнал от лозе и сега, по жилетка, стрижеше вътре хаджи Йордана. В малкото кафене бе полутъмно и хладно. На прозореца се мъдреха саксии босилек и шибой, а в един буркан спяха няколко пиявици. Сноп остри лъчи падаха върху цветните илюстрации по едната стена. Малкото общество се беше събрало. На една масичка играеха табла Илия Сарафина и Пантелей Клисаря. Червеното лице на клисаря се беше изпотило, а калпачето му едва се държеше на тила. До прозореца, припечен на слънце, дремеше охтичавият часовникар бай Ангел. А над всички стърчеше дългокракият Алекси с ръце в джобовете на панталоните и ухилен, дразнеше играчите. Единствен, болничав син на хаджи Йордана, целият град го знаеше като непоправим картоиграч и циник. Той беше лалата на кафенето, но не го обичаха — бояха се от него като лихварски син и бъдещ лихвар. Сини ленти тютюнев дим се виеха към ниския таван и в гъстия въздух се чуеше само тракането на таблите, размесено с възклицанията на играчите, и звукът от ножиците, които стрижеха косматия врат на хаджи Йордана.