Когато бай Димитраки влиза, всички се размърдват, поздравяват и му сторват място. Всички бяха почти цяло поколение по-млади от него и му въздаваха дължимата почит. Той избърсва хубаво пенснето, поръчва кафе, взема италианския „Папагало“ и с пръст по нашарения лист почва да обяснява. Той едва можеше да прочита думите, превеждаше ги по своему, но винаги задоволяваше всички, които го наобикаляха. Слушателите цъкат, усмихват се един другиму, клатят одобрително глави — и пред очите им в това шарено парче книга се открива цялата световна политика — тъй ясна и така остроумна!… Обикновено след това цялото малко общество чувствува по-голямо уважение към бай Димитраки и иска някак по-ясно да го прояви.
Клисарят, победен на табла, премества столчето си, бързо-бързо заизнизва божигробската си броеница и се обажда угоднически:
— Как е воденицата, бай Димитраки? Чувам, май Тунджа попресъхнала?…
Бай Димитраки не бърза, поглежда навън и отговаря:
— Такава ще да е работата. Приех вчера известие и аз. Дерменджията ми пратил человек: едина камък, казва, вече спрял, само трите въртят засега, че да видим. Е, какво ще му правиш — атмосферата не благоприятствува, не са малки горещини.
— Не са, не са… — участливо клатят глави наоколо.
Слънцето виси вече току над срещния рид. Сенките порастват. Сега идеше времето на тихите беседи и спомените. Те знаеха това и чакаха бай Димитраки да почне, макар че всички негови истории отдавна и в подробности им бяха познати. Само Алекси нервно движеше наоколо дългата си фигура и дразнеше тоз-оня от слушателите. Той отдавна имаше зъб на стареца. Яд го бе на неговото благоприличие, на почитта, която му свидетелствуваха, и най-вече, задето бай Димитраки явно се мръщеше на неговите цинизми.
Така се изнизваха годините. Ден след ден се топяха без следа, без някой да ги брои, еднакви, спокойни, и целият живот приличаше на дълъг тих следобед, който кротко клони към заник.
И ето — случи се веднъж едно малко събитие, което развали съвсем реда и компанията. От шегите на Алекси особен ефект имаха закачките по някой случаен минувач, слугиня или непозната жена из улицата. Тогава цялото кафене, уморено от безделие и отегчение, се оживяваше, подлавяше подмятанията и всички се кискаха. Единствен бай Димитраки се обръщаше настрана — важен, строг и далечен, както винаги.
Един ден, когато всички се бяха смълчали, Алекси, като надникна от вратата, ококори очи и запелтечи някаква неприлична шега.
Всички се натрупаха. Бай Димитраки погледна из прозореца — и се смръзна: отгоре, облечена в новата си кремава рокля, с червено чадърче, Фанка бързаше чевръсто към майчината си къща. Той помисли, че ще припадне, но се съвзе, подигна се от стола и погледна Алекси. А тоя се бе разкривил в безкрайна, глупаво-цинична гримаса, шепнеше нещо и се кискаше, кискаше, и цялото му дълго тяло се тресеше. Другите наоколо гузно се усмихнаха и насядаха. Тогава бай Димитраки грабна шапката си и като се изправи пред Алекси, плю настрана и запъхтян, едва можа да му хвърли в лицето: „Тю, срамота!… Засрами се от годините си бе, чоджум!“ И бързо, без да погледне никого, тръгна за къщи. В залисията той забрави да вземе чадъра си и едва вечерта, като си спомни за него, прати Добри да го прибере от кафенето.
Чак до зори тая нощ бай Димитраки не можа да заспи. Той се въртеше в леглото, пъшкаше, затваряше очи — но сън нямаше. Нещо ново, непознато досега, се събуди в него и ехидно, като някое малко змийче, мърдаше в душата му. До него спокойна, усмихната като дете спеше Фанка и от полуотворените й сочни устни излизаше мерно и дълбоко дихание. В стаята цареше дълбоката тишина на лятна нощ. Само отвън бавно цъкаше старият часовник и от време на време кукаше в заспалия дом всеки нов час. Пред големия ерусалимски иконостас гореше кандило и под неговата мека светлина се дигаше старецът, сядаше на леглото и дълго гледаше блажено спящата млада жена. После пак лягаше, но гърлото му бе запушено от някаква задушаваща го мъка — и той отново се дигаше. Цъфналата снага на младата жена се откриваше под отхвърлената покривка и с мъчително разширени очи старецът гледаше до себе си това буйно тяло на одалиска. И колкото по-дълго гледаше, толкова по му се струваше, че тая жена, която лежи тук, е чужд човек, непознат и загадъчен, и че никога, никога тя не е била негова. Той хубаво помнеше, че това е Фанка, неговата жена, чието лице и тяло той знаеше с подробности, но все пак сега тя му се видя друга, неизвестна и далечна. И му стана неприятно и страшно, че лежи заедно с чужд човек, който спи спокойно, а той е сам, безкрайно сам в тая мълчалива и душна нощ. Той погледна ръката си — суха, космата старческа ръка, — доближи я до пълното розово рамо, което се подаваше над дантелите, и поклати учудено глава. И изведнъж като светкавично откровение, съвсем ясно, той видя пропастта, която през толкова години е разделяла тая млада жена от него. Как е могла тя да го търпи досега такъв и какво можеше да иска той от нея? С хиляди ужасни уста смучеше в сърцето му една огромна ненаситна мъка, която не беше ревност — той знаеше, че Фанка никога не му е изменяла, — но безпределна скръб за годините, за годините, които са отишли и не могат да се върнат, и за белите коси, необичани и незачитани от никого. Да, свършено, свършено бе всичко! Той трябва да си върви вече, той трябваше да си иде по-рано, с ония, които си отидоха преди него, защото никому не бе потребен! И отново споменът за днешния ден се завъртя в паметта му — лют, ехиден, упорит — и доизцеди последната капка в пълната чаша на мъката. Да, то беше всичко така, той сам знаеше и виждаше сега, но защо бе нужно да му се надсмиват? Ето — те не се засрамиха пред него да хвърлят закачки, а какво трябва да е, когато го няма!… И с болезнена яснота той си представи подробно всички подмятания, всички нечисти остроти, които се хвърляха в негово отсъствие в кафенето за него — за стария бай Димитраки — и за неговата хубава млада жена.