На заранта той стана повехнал, с хлътнали очи и угаснал поглед. Лицето му изгуби здравата си старческа свежест, а около устните се очертаха остри бръчки на огорчение.
След тази случка бай Димитраки престана да ходи в кафенето. Той затаи в душата си голяма болка и макар че на другия ден всички познати го поздравяваха още по-учтиво, а Кондю дълго му се извиняваше, той се чувствуваше обиден не само от полуумния Алекси, но от всички, които бяха присъствували там. Целият град знаеше историята. И той не можеше да се примири как така него, който бе по-горе от другите и по ум, и по положение, и по род, който винаги се отнасяше деликатно и вежливо, който ги поучаваше най-после и в науката, и в политиката, да подиграят тъй безсрамно и просташки. И се закле да не стъпва вече в кафенето.
Сега той отиваше по икиндия при гърка Кочо, който продаваше деликатеси и фини напитки и чийто дюкян имаше единствения в града билярд. Там се получаваше и един атински вестник, който замени сега на бай Димитраки „Папагало“. Зад дюкяна имаше хубава градинка, през която минаваше голяма планинска вада. В заведението на Кочо ходеше доста свят — учителите, няколко офицери, аптекарят, — но бай Димитраки, който не можеше вече да търпи млади и шумни компании, отиваше в градината. Там, под старата клонеста смокиня, с вестник в ръка, той изпиваше една-две чашки вишновка. На съседната маса пиеше угасен спирт брадатият Зилберман, прокуден немски евреин, механик. Често тук идваше и доктор Маринкович, приведен, съвсем побелял вече, с неизменната си пелерина, сядаше при бай Димитраки и си поръчваше чаша сода. От време на време при тях заобикаляше и Кочо и те любезно разговаряха за някое буре мастика, което идеше от Хиос, или за уредените цариградски локанти. В такава тиха беседа падаше здрачът. В градинката ставаше свежо. През листака на смокинята надникваше вечерницата и Кочо влизаше да запали голямата лампа над билярда.
Бай Димитраки продължително въздъхваше:
— Нещо такова… здравословието не е порядочно, докторе… Не мога да спя, знайте… Задушава ме…
— Годините, годините-е, Димитре — поклатва бавно глава докторът. — Машината върви, колелата се изхабяват… остаряхме вече…
Бай Димитраки се раздвижваше нервно и веднага протестираше:
— Ама не, докторе, прощавайте, не е годините. Человек от сърцето старее, не от возрастта… А пък мене сърцето ме боли, сиреч чувствува — не е старо… Гледам аз, докторе, днескашния свят и знайте ли, не ми е възможно да спя нощем: пропада младият свят, пропада залудо… Чувство няма към по-старите… Преди четирийсет и две години Неджиб бей, стар дост на баща ми, един ден в киятхането в Цариград ми каза: „Ефенди, каза, ти си млад още, чувай да ти кажа една приказка, да я запомниш: туй, почитта към старите — то е себап на душата. Не усещат младите времето, а трябва человек да мисли и за старините си…“ А пък на, оня ден Йордановото копеле, дето на ръце съм го носил, като беше ей такова, пред цялото кафене ме омаскари…