Докторът се загръщаше в пелерината и добродушно отвръщаше:
— Млади, Димитре, глупави… Не им връзвай кусур… Кой знай на техните години дали и ние не сме били такива…
— Извинявайте, докторе, не приемам… Друго беше нашето, друго… Тези совест нямат, разбирате ли — развала, с една реч… Мен сърцето ме боли, а пък ти думаш — годините…
— Излезли сме си из модата вече, Димитре — с блага усмивка казваше докторът, — да знаеш, може те да имат право… Трябва да си отиваме вече… Остаряхме ние, всичко остарява — той дигаше очи нагоре, — на, и звездите стареят… А пък за задушаването прати Добри в къщи. Ще ти дам една вода, като пиеш по лъжица обяд и вечер, ще ти мине. Хайде лека вечер…
Бавно, все със същия тежък ход, бай Димитраки се връщаше в къщи. В чаршията мъждукаха два-три фенера. Горе, при кафенето, светеше повече и няколко души разговаряха под салкъмите. Но бай Димитраки минаваше оттам бързо, без да погледне, сякаш то беше нечиста и вонеща стена. Градът затихваше. Кадифена нощ падаше от небето и изпълваше тесните улички.
През тия тихи здрачни часове бай Димитраки вечеряше вън, под лозата. До наредената маса Фанка го чакаше с котарака на колене. После дълго и спокойно вечеряха. Около лампата се въртеше нощна пеперудка и грамадната й сянка бягаше по стените. Наоколо тъмният двор мълчеше, чуваше се само бълболенето на вадичката и глухият тропот на коня в обора. Тогава на минарето отсреща излизаше ходжата да нареди кандилата и почваше вечерната си молитва. Гласът му се виеше като лента някъде отгоре, из мрака — плавен, проточен, напоен със страстен копнеж и скръбна покорност. А през листака кротко висяха пъстрите кандила на джамията.
Бай Димитраки се вслушваше, загледан в кандилата, и забравяше кафето си, което изстиваше в кръглата турска чашка. „Хубаво го извива, дженабетина…“ — въздъхваше той разчувствуван и пак се унасяше нататък. Тия кандила там, виснали на светла огърлица в мрака, блещукаха като големи, близки звезди и го караха да забрави всичко наоколо. В душата му неусетно се разливаше тиха умора, някаква безкрайна топлота и прошение: той си спомняше. В сърцето му лъхна бодра утринна ведрина: той видя пак блясъка на далечни морета, чужди хора, чужда реч и грамадни бели градове, дето бе развял първите години на своята младост. Възкръсна в паметта му оня зловещ ден, когато тях — осем първи момци в града — ги прекараха на Богородица, по черковен отпуск, с букаи на нозете през чаршията и тълпата разплакани близки, която вървеше отстрани и ги изпращаше да угасват в страшните пустини на Анадола. Спомни си жълтите пясъци на Диарбекир и Кониа… Колко далеч беше това — и все пак колко ясно си спомняше той! Те бяха мнозина тогава, все отбор акрани — де са сега те? Едни сложиха кости там, други се отделиха, стопиха се, изчезнаха. После дойде ново време — спокойно, светло и радостно. Старото се забрави и животът потече равен, тих, все еднакъв и… празен. Измени се предишното, отидоха си един по един ония, които вървяха някога до него… и останаха само двама-трима като стари, гъбясали дъбове сред млада и хилава гора. Какво чакаше той още? Време е, време е вече. Дълъг, светъл и пълен бе неговият ден — спокоен и топъл ден, който тихо се топи в заник. Какво имаше още да се чака? Тъй просто бе всичко това, че той се учуди как нивга досега не го е виждал. Спомни си огорченията и обидите, които бе претърпял неотдавна, но сега те не боляха, а някак меко и тъжно лягаха в сърцето му. Спомни си доктора и внезапно просветлен, с мека тъга и примирение, повтаряше в себе си: „Тъй, тъй, докторе… може би те имат право… нищо… тъй, види се, трябва…“ Защото чувствуваше, че нещо голямо, непобедимо и мъдро върви, движи се, отива си непрестанно — а всички тия неща са дребни и нищожни. Уталожен и вдълбочен, старецът още веднъж въздъхна, стана да се приготви за сън, прекръсти се пред иконостаса и сега в очите му светеше мълчалива кротост, всеопрощение и обич…
1914