— А! Ей го! Сам си изповяда: с кибрит запалнл снопето! — извика оня, който приличаше на Фридриха Велики.
— Ах ти, жено! — извика стопанинът на кръстците. — Питайте го, защо запали? Да се огрей ли?
Но Виктор Хюго ревеше:
— Тая ръка трябва да я отсечем! Така е, така е, на парчета!
Стопанинът гледаше кръстците си как се изпепеляваха и плачеше.
Дойдоха още селяни.
— Какъв е този бе?
— Инженер — каза някой си; — аз съм му продавал мляко в София.
— Що чини той в нашите ниви? Шо си не стои при жена си… тамо ней…?
— Дайте пък ние да му запалим брадата! — каза фридрих Велики.
— Да го закараме в село, хайде!
— Дайте да го вържем!
Докторът хвана да прави движение, като че брои пари, за да им докаже, че е готов да заплати стойността на изгорелите кръстци. Той би искал да им каже, че е готов да плати двойно и тройно цената, която би му показал стопанинът, но понеже се беше осъдил да не знае български език, той се изнуряваше в отчаяни ръкомахания, които нищо не обаждаха на селяните. После трети път извика решително:
— Бен франк консул!
— Консул бил бре — извика един, който разбра що значеше тая дума.
— И секретар да е, и княз да е — да не пали мъката ни с кибрит — възрази Фридрих Велики.
— Ох, моите кръстци, отидоха, пепел станаха! — вайкаше се стопанинът на нивата.
Виктор Хюго поиска да го върже.
Докторът се размаха гневно и го удари силно по лакътя. Виктор Хюго се разсърди, блъсна доктора, па го хвана за предницата.
Няколко юмрука и мушканици се изсипаха по снагата на консула. Два пръта се стовариха по рамената му.
— Дръжте бре!
И няколко попукани ръце извиха неговите отзад. Един селянин му ги върза с пояса си.
— Сега в село! — заповяда Фридрих Велики.
— Чакайте, стражар иде!
Те се спряха, като видяха, че селски стражар се задава запъхтян. Той беше видял отдолу пожара и навалицата и бързаше да види що има.
Докторът извика с плачевен глас на стражаря:
— Аман бе, ела ме отърви бе! Де се намирам аз: при прага на българската столица ли, или в дивата Дахомея?
По заповед на стражаря развързаха ръцете на пленника. Той се тръшна на земята сломен.
— Какво искате от господин доктора бе? — попита стражарят.
— Той ме запали! — извика стопанинът на нивата.
— По погрешка бе, брате! — И докторът обясни и на стражаря, по български вече, как се случило нещастието. — Кажи му — продължи той, като посочи притежателя, — че аз съм готов да заплатя стойността на изгорелите кръстци. Колко струва загубата? Тройно ще я дам. Колко лева?
— Нечем му левовете! — извика неутешимия Стоян. — Аз си искам снопето. Мъката си сакам да видя тука, за която съм се трошил и потил. Затова ли господ даде берекет, запази ни от суша и град, затова ли сях, жънах, събирах и когато да се порадвам, да дойде негова милост да даде огън на снопето?
И Стоян с разсълзени очи гледаше димящите снопи. Най-после стражарят го принуди да вземе щедрото възнаграждение, що му даде докторът. Той скри парите в пазвата си и пак продължаваше да бъбри, да се отчайва и да се вайка.
— Но този човек е идиот! Получи си двойно загубата. Сега защо квичи? — каза докторът, като отминаха нататък със стражаря.
— Извинявайте ги, господин докторе — казваше му стражарят усмихнат. — Тия селяни са прости хора. Те обичат да се радват на рожбата си, да завлечат снопите на хармана. Там ще ги вършеят, ще се радват децата, ще се повозят на диканята; после ще си закарат житото в града на пазара да си го продават, както е обичая; после да се черпят в кръчмата и да се хвалят кому нивата колко е родила и колко хванало житото. Тъй виждат и сладостта на парите, сиреч. А сега, тоя селянин дохожда тука и вижда само пепел — разправяше му добродушно интелигентния стражарин, сам земледелец по-преди и запознат с психологията на българския селянин-земледелец.
София, 1903