Прелистването на шестте категории не доведе до незабавни разкрития. Гърни се натъкна на няколко имена, които му бяха познати от посещенията. Забеляза предсказуема връзка между описанието на работата и домашния адрес. Повечето от работниците по поддръжката живееха в „Гринтън“. Сестрите, лабораторните техници и инженерният състав по-често се оказваха жители на „Блустоун“. Лекарите и хирурзите предпочитаха Астън Лейн и Килбърни Хайтс.
Макар че детективът осъзнаваше колко голяма част от работата му изисква ровене в непродуктивни области, коментарът на Мадлин го бе накарал да пламне от нетърпение, измъчваше го желание да ускори процеса. След като обмисли няколко възможни следващи стъпки, реши да потърси отговор на въпрос, който наистина го вълнуваше.
Ако съществуваше съмнение за участието на Кори Пейн, тогава всяка възможна помощ, оказана му от Алианса за расова справедливост, бе също толкова съмнителна. Но ако АРС не беше въвлечена в планирането или изпълнението на покушенията, защо Марсел Джордан бе наел и двете жилища? И дали го бе направил наистина? Фактът, че името му се появява на договорите, не беше достатъчен да докаже участието му. Брокерите биха могли да хвърлят някаква светлина по въпроса. Гърни се обади на Торес, за да получи имената им.
Торес отвърна без колебание.
— Лаура Конуей от „Акме Риълти“.
— Тя е брокер и на двете жилища?
— Както и на повечето имоти под наем в Уайт Ривър. В града има и други компании, но „Акме“ се занимава с почти всички наеми. Поддържаме добри отношения. Има ли начин да съм ти полезен с нещо?
— Искам да проверя договорите за наем на апартамента на Бридж Стрийт и къщата на Поултър Стрийт — по-точно дали някой в компанията за недвижими имоти е имал пряк контакт с Марсел Джордан.
— Ако искаш, мога да й задам този въпрос. Или ако предпочиташ да си ти, мога да накарам Лаура Конуей да ти се обади.
— Вторият вариант би бил по-добър. Може да имам и допълнителни въпроси — зависи какво ще каже за Джордан.
— Ще видя дали мога да я открия още сега. Понякога работи до късно. Ще ти звънна пак.
Пет минути по-късно Торес звънна отново.
— Конуей е на почивка в мейнските гори, няма мобилен телефон, нито интернет или електронна поща, но би трябвало да се върне в службата до три-четири дни.
— А да знаеш дали някой друг в компанията се е занимавал е тези договори?
— Попитах. Отговорът беше отрицателен. Лаура лично е сключила и двата.
— Ясно, благодаря за положеното усилие. Ще опиташ ли пак, когато стане време да се прибира?
— Абсолютно… — Торес се поколеба. — Смяташ ли, че има нещо гнило при договорите?
— Ще ми се да знам дали Джордан лично е наел тези жилища. Между другото, ти спомена, че управлението има добри отношения с „Акме“. Какво ще рече „добри“?
— Ами… просто отношения.
— Марк, не си особено добър лъжец.
Торес се поколеба.
— Утре сутрин ще свидетелствам по дело в Олбъни. Трябва да съм там в десет. Мога да намина през Уолнът Кросинг около осем. Ще бъде ли удобно да се срещнем някъде и да поговорим?
— В Дилуид има хубаво кафене. Нарича се „Абелардс“. На шосето в центъра на селцето е. Мога да те чакам там в осем.
— Значи ще се видим тогава!
Гърни знаеше, че ако се отдаде на желанието си да строи предположения, ще изгуби много време в опити да стигне до отговора, който вероятно ще получи на следващата сутрин. Вместо това се обади на Джак Хардуик.
Обаждането се прехвърли на гласова поща и той остави съобщение.
— Гърни на телефона. Хрумнаха ми някои зловещи идеи за случая и искам да ми кажеш какво не им е наред. Ще бъда в „Абелардс“ утре на среща с един млад детектив. Отива в Олбъни на дело и ще трябва да потегли към осем и половина. Ако дойдеш тогава, ще е идеално.
36
Когато в 7:55 на следващата сутрин Гърни спря на малкия паркинг на „Абелардс“, колата на младия полицай вече беше там.
Самият Торес заемаше една от паянтовите антични масички отзад. Всеки път, когато го видеше, на Гърни му се струваше все по-млад и по-неуверен. Сега раменете му бяха превити и държеше чашата с кафе с двете си ръце, сякаш се опитва да им намери някаква работа.
Гърни седна срещу него.
— Помня това място от времето, когато бях малък — обади се Торес. Гласът му потреперваше от онова специално напрежение, което се поражда при опит да звучиш безгрижно. — По онова време беше прашасал смесен магазин. Продаваха жива стръв. За риболов. Преди да го преустроят.
— В Дилуид ли си израсъл?